Бяла смърт

Най-после зимата свърши. Вълкът се добра до поляната край реката. По ръбовете се разкисваха парчета сняг – просветваха остро, резливо и умопомрачително. Гледаше ги втренчено. Това му помагаше сякаш да се придвижва; но дори и сега не се влачеше по затъналата във вода трева.

В късния следобед студът стегна за последен път. Сенките на скалите легнаха върху гърба му като плочи. Притиснаха го така здраво; въпреки това тялото му продължаваше да трепери. Цялата планина се залюля. Водата го заля. Потопи гората. Покри дърветата. Изравни се с двете пещери, където можеше да опита да се скрие. Изпълни ги.

Гърлото му беше стегнато с въже като на куче. Искаше да вие, докато му паднат лапите, опашката и ушите. Виждаше падащи ледени висулки отвсякъде. Падаха от най-високата скала с бясна скорост, същински ножове.

Нищичко не го болеше.

Сърцето му блъскаше като на сръндак.

Ставаше нещо съвсем непознато, което караше кръвта му да искри, виждаше я с очите си през козината. Не беше страх, не беше глад. Това нещо го блъсваше надолу под водата и после го въртеше, изкарваше го от кожата му.

Искаше да изтръгне с нокти сърцето си и да го хвърли, но не можеше.

Искаше да вие, но не да вие, а да звучи; да превърне в звук цялата си душа – така могат да тръбят само елените в горите.

Оттласкваше се и се мяташе във водата, както когато учеше малките да ловуват и вперените очи на вълчицата прорязваха сърцето му с остри сини светлини.

Сега тези къси, капризни, преценяващи сигнали го облъчваха отвсякъде; нежността им имаше мирис на кръв.

Вълкът се задави. Водата се оцвети. Беше така топла… Триеше в нея муцуната си, както правеше с малките.

Отчаяно искаше да ги усети, да ги подуши, да ги чуе…

Напрягаше последните си сили; водата го оттласкваше все по-нагоре.

Скоро всичко свърши. Изскочи на тревата. Беше станал висок. Така висок! Поглъщаше поляните, правеше невероятно дълги скоци! Той ли беше?

Тялото му се разтърсваше от тръпки, тичаше и се отръскваше. Страхът гъделичкаше мускулите му – отново жив !?! Страхуваше се от всичко. От миризмите, които го блъскаха в ноздрите и го караха да се търкаля, да яде тревата, да ближе водата по нея, и пак да се търкаля.

Колкото повече приближаваше старите места, толкова повече настръхваше. Трепереше като обезумял - от мекия шум на лапи, от малките щръкнали остри уши, приближени едно до друго – там, в далечината, към която тичаше.

Инстинктът го дърпаше назад с всички сили. Но както преодоляваше преди дни снежните преспи с кървавия си крак, сега се изпъваше като лък и упорстваше да върви. Вълкът не знае страх! Усети ли страх, светкавично застава срещу всички; може да изгризе цялата планина, само да посмее да помръдне!

И тогава онова непознато чувство го обля, обля го внезапно като водата и го накара да тича и да тръби, че идва.

Той тичаше към вълчата бърлога и тръбеше с цялата си душа. За стотни от секундата разбра, че е вече не е никакъв вълк, а сръндак! Какво нещастие! Беше див от радост! Какво?! Сръндак, който ужасно се бои от вълци и тича право към свитите в далечината остри уши. Какво?!

Нямаше сила, която да го спре.

Към него се спусна вълчицата; и колкото и да се скъсяваше разстоянието, все му се струваше, че става много бавно. Искаше да е бърз като стрела; както тогава, когато беше нисък и хищен.

Страхът разтърсваше гладката му кожа, но това го правеше още по-жаден. Искаше да срещне само веднъж същия кратък капризен поглед, критичен и признаващ, проблясващ като нож.

Вече се боеше единствено, че не е достатъчно нисък, достатъчно див, за да го получи.

Вълчицата внезапно спря.

Закова се на място. По гърба й премина тръпка. Никога не я беше виждал така.

Сините цепнатини на очите не светеха като бръсначи. Не го беше познала, не; но това го направи още по-бърз, бърз и загрижен – неговата вълчица не гледа свирепо, а това е така тревожно!; в погледа й плуват листа, както по течението на реката… Силата й рухва с всеки негов отчаян скок към нея; “ Как е вцепенена, виж я ти, как красива! никога не ме е гледала така изумено, с такова хаотично възхищение!”

Случваше се нещо, което тя не може да повярва, не може да допусне дори!

Щастлив, бесен и ужасно смутен, той мисли:

“Божичко, тя е моя, толкова много моя! Какво?! Тя не ме позна!? Тя забрави малките! Тя не пази малките! Аз мога да стигна до тях! Аз съм сръндак! Един обезумял сръндак може да я прескочи и да отмине и тя ще си стои все там без да помръдне, само ще извърти главата си… и ще го гледа така…”

В този момент направи огромен хищен скок. Вече е над нея, тя извива нагоре шия, хипнотизирана, бяла в следобедната светлина. Синкавият камшик на погледа й го близва по корема . Той стиска очи, зашеметен, мислейки несвързано: “ Ще я разкъсам! Тя предаде малките ни! Тя ме измами! Тя се даде на някакъв нещастен елен!”, чувствайки с всички фибри на уплашената си кожа бясно щастие, шемета, че я е покорил.

Точно тогава усети острите й зъби по шията си. Едно след друго – три пъти, като целувки. После много, много още – до безкрай. Повече от нея не можеше и да иска.

Нежността имаше мирис на кръв.

1999

Снимката

Имало едно време едно селце, на края на света. На края на селцето пък имало стари запустели гробища. Било късна есен. И денем, и нощем валял ситен непрестанен дъжд, обливал заоблените зеленясали кръстове и попивал в мекия мъх на прогнилите листа.  Миришело на влага, тиня и река.

Кой знае откъде в един такъв ден тук дошло едно момченце, свило се до един от кръстовете като кос и останало там час-два. Скоро се стъмнило. Паднал мъглив синкав здрач и дъждът спрял. Облаците се прокъсали като парцали и тук-там, като през избърсано мръсно стъкло на кола, се показали звезди.

Момченцето дъвчело мокро парче хляб и изтривало с ръка от косата си падащата във врата му вода.

Като си изяло хляба, взело да разглежда кръстовете. По някои имало имена, а по някои – даже снимки , сложени в малки кръгли рамчици. Повечето снимки били много стари, черно-бели, правени кой знае кога, тогава, когато фотографите са оцветявали устните на жените с ярко червено.

Момченцето било слушало какво ли не за тия гробища от бабичките в селото, но не идвало тук за първи път и никой не можел да го спре.

Особено му харесвал един кръст, съвсем мъничък и порутен, като детско столче. Тревата около него била равна от всички страни, а странно, снимката не била изкъртена. Тази снимка му била любима. На нея имало лице на съвсем млада жена с вълниста коса, усмихната, с червени устни.

Винаги, когато слушало разни приказки, момченцето си представяло лицето на тая жена. Най-странно и вълнуващо му било това, че някога тя наистина, ама съвсем наистина, е била жива, като него, и то от това село. И сигурно са я водили в града да я снимат, както го водел вуйчо му. Като мислело така обаче, му ставало много особено, едно кално, топло и мокро. И приятно, и неприятно.    Предпочитало да не си мисли, че е била жива. Нищо да не мисли.

Най-странното било, че като ходело с овцете през полето, все чакало да дойде вечерта, за да се промъкне тук, даже и ако вали и бързало да свърши всичката си работа, дори забравяло да затвори дворната врата, връщало се, спъвало се, скарвало се с баба си, сякаш ще закъснее ужасно. А тук нищо не се случвало. Всеки път било пусто и все същото.

Друг път го хващал страх още от сутринта, че нещо ще се развали, че някой ще го изпревари, ще изкърти кръстове, или ще къса снимки. Тогава тичало надолу по пътечката с всички сили и подвиквало като голям човек.

А когато седнело на някой от камъните по оградата, го обземала предишната пустота. Дъждът валял тихо и спокойно, прекъсвал и почвал пак.

Тази нощ, като подгизнало съвсем, момченцето си тръгнало. Пипнало с ръка малкия кръст, а снимката дори не погледнало. (То не я гледало всеки път, не искало всеки път да я гледа, стигало му просто да знае, че си стои все там.)

Тръгнало по пътеката край дворовете и кучешкият лай го изпратил чак до дома.

Тази вечер не била по-различна, но кой знае защо му било по-криво от друг път. Преди да се прибере се напъхало в топлата плевня и поседяло там.

Миришело на сено и зима. За пръв път му се приискало да си има някаква кукла, дори да е съвсем скъсана. Взело да рови в старите боклуци и черги, които баба му събирала от години, но намерило само един мръсен кафяв заек с откъснато ухо. Ядосало се и се прибрало в къщата. Баба му вече спяла, печката тихо пращяла и то си свалило мокрите дрехи в тъмното. Дълго се въртяло и не можело да заспи. А когато заспало, сънят му се видял съвсем истински.

Бил топъл ден без много слънце. По небето имало облаци, но не се движели, били надвиснали. Той отивал някъде по работа, но не с овцете. Някъде в града. Носел една голяма кожена чанта, съвсем нова. Бил много висок и стъпвал бавно, от крак на крак. На спирката спряла една кола и се качил в нея. Гледал как бързо колата гълта пътя. Двигателят й бръмчал съвсем тихо. Огледал се. До него седяло едно момиче. Момичето от снимката. Веднага го познал. “Знаех си че е жива”, помислил той, но не си обърнал съвсем главата към нея, точно както когато гледал снимката. Пътували дълго. Прекосили планината.

-Къде отиваме? – попитал той с плътен мъжки глас.

– Ако ти кажа, ще дойдеш ли с мен?

– Ще дойда с теб, знаеш.

-Тогава не ме питай. Отиваме много далече.

После минали гори, после пак планини. Момичето проговорило:

– Отиваме в страната на мълчанието. Ще дойдеш ли с мен?

После пак минали гори, и после пак планини.

И тогава колата се спуснала в реката и взела да плува по течението. Започнала да се пълни с вода.

-Идваш ли с мен? – попитало пак момичето.

-Знаеш, че идвам – казало тихо момчето.

-За да дойдеш с мен, трябва да можеш три неща.

Първото е, да не се питаш какво става.

Второто е, да не забравяш, че си жив.

Третото е, да помниш, че аз не съм от твоя свят.

Ако сбъркаш в едно от трите неща, повече никога няма да ме видиш.

Момичето млъкнало. Водата стигнала до кръста, после – до главите им. Момчето си повтаряло, че не трябва да пита какво става. Стиснало ръката на момичето през многогто вода и като отворило очи, видяло, че е в нещо като малка църква, в която плували риби.

Първата риба, която го доближила, имала коронка. Тя го обиколила три пъти и воалът на опашката й го обвил. Бил бял и прозрачен, а станал малиново червен. После си отишла.

Момичето казало:

-Тя те хареса. Избра те за една много важна работа. Трябва да отидеш до извора на реката. Там има три големи камъка. Отмести ги.

Аз ще те чакам на обратния път. Ако срещнеш някого, не говори с него и каквото и да се случи, не забравяй, че не трябва по никакъв начин да сгрешиш в трите неща, за които те предупредих.

Докато се обърне да я погледне, момчето разбрало, че е останало сам само и без да се замисли, извикало: “Но какво става?” Водата се разделила на две и то тръгнало пеша по сухата пътека между двете води. “Не трябваше да говоря така!”, уплашило се то и в този миг видяло точно до крака си една малка отровна змия. Тя съвсем се преливала с цвета на пътеката и изглеждала вълшебна като момичето, рибите и реката. Спряло до нея и в този миг чуло някакъв вик, като писък на птица, стреснало се и отскочило встрани.

“Не забравяй, че си жив!”, спомнило си думите на момичето, взело една пръчка и я вдигнало срещу змията. Тя започнала да се смее с женски глас.

-Късно е, момченце. Не се и опитвай да ме убиваш. Твоето момиче те предупреди, а тук това не е позволено. Повече никога няма да видиш приятелката си.

И змията започнала отново да се смее с женски глас.

-Аз съм вълшебна змия и мога да се превърна в по-красиво момиче, ако дойдеш с мен. Пък и нямаш друг избор. В нашия свят не може да се справиш сам.

Момчето не се уплашило, а и думите на змията така го ядосали, че то я ударило с всички сили с пръчката, после я ударило пак, и пак. По пътечката протекла кръв.

Водите се затворили и момчето се озовало отново под водата, казало си, че не трябва да се пита какво става и тръгнало напред.

Чувствало тялото си леко като перце.

“Това е от водата, а аз още съм си жив, съвсем жив!”, повтаряло си то.

Болката и страха за момичето го измъчвали непоносимо, но нали не трябвало да се пита какво става.       Важното е да стигне до извора на реката.

Край него минавали цели къщи от водорасли, големи зелени колиби и дълбоки подмоли като арки на църкви. Рибите почти докосвали пръстите на ръцете му, някои сменяли цвета си, други – не.

Момчето си спомняло всяка дума на змията и се измъчвало нетърпимо, че вече няма да види момичето. “В нашия свят не е позволено…” Но стигнело ли дотук, се страхувало да не се попита “какво става” и започвало пак да плува без да мисли, изпълнено с мъка.

Така пътувало дълго. Край него се сменяли рибите, тревите и водораслите. Скоро водите станали хладни, а след това – съвсем студени. Ръцете му почнали да се вцепеняват от студ.

-Аз съм жив – повтаряло си момчето, нищо че не усещам пръстите на ръцете си.

-Аз съм жив – нищо, че не усещам краката си.

Вече не се виждали никакви риби и момчето решило, че това е така, защото водата става ледено студена.

Неусетно главата му се подала от водата, скоро и раменете, и ръцете му.  Дъното се стигало лесно, било покрито с обли камъчета. Така момчето излязло от водата и пипнало скалата, в която реката свършвала. В основата й лежали три големи камъка. Момчето трябвало да ги отмести, но било така уморено и разстроено, че приседнало до тях. Не искало да излиза от водата. Не искало да се разделя с момичето.

Внезапно в реката се издигнал воден стълб като фонтан. Момчето си спомнило рибата с коронката и станало да отмести камъните.

Колко дни се мъчило с тия камъни, така и не разбрало. Бутало с всички сили, но те не помръдвали. Било така изтощено, че му се струвало невъзможно да ги отмести.  Между тях и скалата имало много треви и бурени, всички сраснали здраво…

В отчаянието си ги скубало, после ритало камъните, после пак сядало върху тях… Все мислело за момичето, но не смеело да се пита какво става под водата.

Най-после единият камък се разклатил, след него и другият. Били здрави като зъби, наредени един до друг.

Когато катурнало и последния камък, водата се отприщила и го заляла. Течението сега го понесло бясно надолу, подмятало го като мъртва риба, а то само си повтаряло, че е живо, че не трябва да го забравя нито за миг.

И ето, че скоро навлязло в по-спокойни и топли води. Край него минавали пак ония риби, колибите от водорасли, извитите като арки подмоли.

Водата започнала да свети и срещу него заплувала рибата с коронката. Обвила воала на опашката си около тялото му.

-Аз рядко говоря, но сега е друго. Има ли нещо, което мога да ти дам в замяна на добре свършената работа?- Искам да видя момичето, което ме доведе тук – казало тихо момчето.

-Ти искаш твърде много. Тя наруши законите на царството ни. Помниш ли змията? Твоето момиче не биваше да се намесва, тук при нас е забранено да се бъркаш в чужди работи. Превърнах я в риба. Поискай нещо друго.

-Не искам нищо друго. Искам да я видя.

-Ти свърши една много важна за всички нас работа, затова няма да те накажа за дързостта ти. Дори ще изпълня, но само сега и само това твое желание. Не забравяй, че грешките тук не могат да се поправят както в твоя свят.

Момчето се стреснало при тия думи, те му напомнили нещо смътно, забравено, много важно…Но мисълта, че ще види сега момичето го погълнала и то вперило поглед във водата.

Рибата със златната коронка изчезнала и ето – в подмола се изправило момичето. Било същото момиче с вълниста коса и червени устни, които все избягвало да гледа… Не разбрало как я хванало за ръката и я повело. Водило я дълго така, чак до там, където водата започнала да намалява и краката му да стъпват по камъните.

Очите на момичето вече не се усмихвали като на снимката, нещо тайнствено и тревожно, като голямата река, ги препълвало.

И точно сега момчето си спомнило изведнъж, че тя е от друг свят, че не трябва да забравя това… Главата му се подавала над водата и изведнъж, без да мисли, то дръпнало момичето силно навън, повлякло я към брега с всички сили. Колко тежки са ръцете му, колко тежка е тя! – вече били на сушата, вън от водата, до скалите.

Момчето се събудило внезапно, изпълнено със страх. В стаята спяла бабата, вън валял същият ситен дъжд и се отичал по прозорците. Небето вече ставало бледо и синкаво. Завивките били така топли, печката светела с червената си уста.

“Повече никога няма да я видя! Третото нещо! Наруших третото правило!”

Скоро момчето се отпуснало, краката му били така изтръпнали, а и знаело, че всичко е само сън. Но как искало да изтича до малкия кръст!

Станало и нахлузило панталоните си, после якето. Излязло безшумно. Хукнало по разкаляния път. Тичало все по-бързо и по-бързо.

Ето ги камъните. Кръстовете. Малкият кръст. Преди да погледне, стиснало очи.

Снимката била паднала на земята, захлупена в калта. Момчето познало първо кръглата дървена рамка.    После я стиснало и я обърнало. Лицето било зацапано, хартията – подкожушена. Счупеното стъкло лежало долу.

В този миг по пътя се чул шум на кола. Момчето се объркало и несъзнателно хукнало към колата. Почти препречило пътя й.  Колата спряла. Вратата се отворила и към него тръгнал вуйчо му.

-О, виж ти! Какво правиш тук бе, мъж! Ще те правим ли ученик в София? Дошъл съм да те взема.

И вуйчо му извадил от колата една чисто нова, голяма, черна кожена мъжка чанта.

Момчето я стиснало с калната си ръка и се отдалечило встрани, бавно, стъпвайки от крак на крак вгръб, с наклонена глава.

-Я виж ти, какъв мъж е станал – казал вуйчо му на момичето в колата.

1999

Феята на конярите

Тя била най-младата и нежна фея. Понеже била малка и смахната и не се интересувала от божествените дела, я пращали все при конярите. Когато кралят попитал за нея, му казали, че тя е феята на конярите. Той не бил виждал никога очите й, но самолюбието му било поласкано от факта, че само в Неговото Вълшебно Кралство  има предвидена  специална фея за конярите. “Не съм чувал подобно нещо за никое Кралство. Все пак, това може ли да създаде усложнения?”, посъветвал се той със съветника си, който го уверил, че по отношение на едни коняри винаги може да се очакват такива, но по-големите феи зорко ще следят как малката фея си служи с пръчицата си, все пак работата й е проста – да следи дали конете са сресани и дали конюшнята е измита. Що се отнася до прецедента с малката фея, това е така, защото в другите Вълшебни Кралства никоя фея не иска да се компрометира като общува с коняри. Това облекчило загрижения крал, така че дал благословията си пост фактум, като ги смъмрил, че не са го уведомили веднага, за да се извърши всичко с необходимия ритуал.

След този случай казали на феята вече официално да спи при тях, да се храни при тях, да забрави за двореца и да изпълнява задълженията си както е наредил Кралят.

И по-добре, помислила феята, защото конярите й били много по-симпатични от гадните  феи, които само гледали как да натопят някого пред Краля. Но конярите ужасно се притеснявали от воалите й, спирали да си говорят и да дишат, когато влизала внезапно при тях и никога не я поглеждали в лицето.

Е, това можело да се промени някак.

Така че натъпчила всичките си воали в една празна кибритена кутийка, която намерила в кухнята им, пръстените – в една по-голяма, от цигари, а вълшебната си пръчица  пъхнала в измита празна бутилка от  вино и я затапила с коркова тапа. Трите “куфара” скрила под леглото и ги уплътнила със стари вестници.

Стаята й не била много подредена, но тя разумно я оставила така, за да влизат спокойно при нея да си говорят.

Работата си тя приела от все сърце и със скрит възторг. Готвачката й предложила да я представи като слугиня, “за да няма усложнения”, научила я как трябва да се облича, за да не я разпознаят и й разказала набързо кратката история на всеки коняр. Прости, мъжки истории.

Първата нощ феята не могла да заспи. Щяла да се задуши от мъка. Тия коняри нямали никакви, ама никакви желания, освен да бият на карти.

През първия месец се научила да язди кон, да мие кон, да мие конюшня и трапезария. Също се научила да готви, за да не вади пръчицата си за щяло и нещяло. Когато готвачката имала среща с любовника си, вършела нейната работа. Вършела я с охота, защото искала да се умори повече и да не се измъчва с мисли за новото си положение.

Конярите обичали да яздят. Заплатите си изяждали и изпивали, а каквото оставало – залагали на карти. Понякога страшно се скарвали. После се биели. После се сдобрявали. В петък ходели в града. Връщали се без пукната пара.

Феята взела да им шие празнични дрехи. Забелязала, че това ги вълнува. Оглеждали се с тях, мерели ги всяка вечер. На всеки ушила различни дрехи. После се заела да ги подстриже и избръсне.

Отнасяли се с нея пренебрежително като с дете, но се съгласявали да разресва коравите им коси. Сприятелила се с градския обущар и той им направил чудесни ботуши за езда. Само за петъците. Сковали си шкафче специално за тези ботуши. Тя го изрисувала и всеки ден го забърсвала от прах. Сутрин ставала рано и ходела до града. Носела им книги със снимки на коне. Веднъж купила боички и картон и нарисувала конете. Конярите закачали рисунките над леглата си и все по-често се отбивали при нея да искат нещо.

Като истинска фея от Вълшебното кралство, освен че получавала заплата, значително по-висока от техните, можела да прави вълшебства с пръчицата си. Но като съвсем млада фея тя не знаела, че комисия от възрастни феи следи за желанията, изпълнявани от пръчиците – според известните на малцина строги  закони на кралството те не трябвало да противоречат на държавната политика. Със строг съд се наказвала всяка фея, която си позволявала да наруши йерархията в кралството, да тегли пари от държавния бюджет, да променя работата и местожителството на поданиците. Функциите на феите били преди всичко представителни. Тъй като не искала да размахва пръчицата си за ежедневни неща, които можела да свърши и сама, малката фея не се сблъскала със строгостта на закона и така искрено вярвала в призванието си на фея, че невъобразимо вбесявала готвачката, която не понасяла феи, които се вземат насериозно. Като наблюдателна жена с опит, готвачката ставала все по-нахална и с безкрайно удоволствие гледала как феята чисти печката,  конския тор и придобива грубите маниери на мъж.

Един ден се разболял конят на най-възрастния коняр.  През нощта всички стояли край него, феята го обтривала с големи мокри кърпи, а те държали главата му да не пръхти. През тази нощ феята едва не извадила вълшебната си пръчица и не се издала, но готвачката й се притекла на помощ – посъветвала я да извика конския доктор от града и я убедила, че конят няма да умре: “Мило дете,  още не познаваш живота. Твърде разглезена си. Виждала съм толкова много болни коне, които са се чувствали по-зле от този и са се възстановявали веднага след прегледа на ветеринаря.”

След като феята повикала доктор и конят оздравял, момчетата взели да висят все при нея. Разпитвали я разни неща, разказвали й за празничните си дни. Този месец бил по-мъчителен от първия. Сега разбрала защо конярите искат само да бият на карти. Че какво друго?

Майките и бащите им живеели далеч от тук, ако въобще били живи. Братята и сестрите им били пръснати из цялата страна. Някои от тях били женени в семейства, в които не искали и да чуят за роднини коняри. Питала ги, и то колко пъти, защо не се женят.

– Че кой ще ни вземе?- смеели се те. И готвачката си има любовник  от двореца.

– А момичетата в града?

– Те се женят за такива, които знаят да четат и пишат и имат къщи.

– А слугините тук?

– Те не се женят. Господарите им правят деца и им дават пари, купуват им рокли.

Първо феята решила да ги срещне с близките им. Тя била млада фея, работела едва от два месеца и вярвала, че може да прави чудеса. С пръчицата можела да ги прати на стотици километри оттук.

Влязла през нощта в стаята на най-младия коняр и му казала тихичко, но така, че той да мисли, че сънува, за да не разбере, че тя е фея:

– Иди да се видиш с майка си. Тя те чака. Лицето й е на прозореца, гледа в тъмното поле и иска да се върнеш.

Тогава той заплакал. Прошепнал: “мамо”, но притискал лице във възглавницата си. “Мамо”, говорел той, “не мога да дойда при теб, но знай, че съм добре. Станах богат и работя в един голям град. Вече съм златар, както си бяхме мечтали с тебе. Имам работилничка, жена ми много ми помага. Направил съм й всякакви пръстени. Като твоите, дето ги прави татко. Децата ни ходят на училище. Имам много поръчки и не мога да пътувам, но когато можем, ще дойдем. Ще дойдем с децата.”

Малката фея така и не замахнала с пръчицата си, а я изпотила от стискане и я прибрала обратно. Трябвало да види и другите коняри. Вече знаела какво да поиска за най-младия. Златарска работилничка! Най-после ще им помогне! Спуснала се към леглото на най-стария коняр. Неговата майка била мъртва. Но феята вярвала в чудеса. Приседнала до главата му:

– Иди да се видиш с майка си. Тя те чака. Лицето й е на прозореца, гледа в тъмното и иска да те види.

– Мамо, зашепнал най-старият коняр. Не искай да ме видиш, но знай, че изплатих най-после оня дълг на тате. Няма да продавам къщата за нищо на света. Купих много коне, всичките са здрави и силни. Децата вече могат да яздят, само най-малкото понякога пада. Но и него ще науча. Нали и аз тъй падах, а тате ме научи…Нищо няма да продам, нищо…

Феята пак не замахнала с пръчицата. Вече знаела, че и за тоя коняр има лек.  Къща с коне. И пари за дълга.

Гърлото й било така свито, че я боляло. Отишла при третия коняр. Той бил най-наперен, най-горд.

– Сестра ти е на прозореца и те чака. Върви.

– Идвам, сестрице! – казал конярят.

Феята махнала с пръчицата си и конярят се оказал в центъра на богата гостна. Масата била отрупана. На нея вечеряли мъж и жена.

– Кой е този човек? – попитал мъжът.

– Коняр, доколкото виждам – казала жената.

– Това съм аз, сестрице! Не ме ли позна?!

– Нали брат ти беше счетоводител в града? – попитал мъжът и си сложил очилата.

– Не познавам този човек – казала жената.

Мъжът звъннал с едно звънче и влезли слугите, които извели коняря от къщата.

Феята бързо замахнала пак с пръчицата си и конярят отново заспал в леглото си. Очите му били затворени, но мокри. Гняв и яд разкъсвали малката фея. Счетоводител в града? Добре, нищо по-лесно от това! Прибрала се в стаята си и не могла да мигне до сутринта. Най-после заспала.

***

– Кралю на кралете – заговорила една от по-големите феи. Твоята най-малка фея тази нощ е размахвала пръчицата си.

– О, тя върши работата си.

– Трябва да я поздравите лично – подхвърлила феята.

– О, да – наредете да впрегнат каляската ми.

Когато кралската каляска спряла пред конюшнята, готвачката стояла отпред.

– Къде е най-малката ми фея? – запитал тържествено Кралят.

– Спи, Кралю – отвърнала шепнешком готвачката и погледнала встрани.

– Нищо, нека спи. Тя снощи е работила много. Искам да я погледам, докато спи.

Кралят много обичал да гледа феите си, докато спят.

Той слезнал от каляската и се огледал. Никой не се спуснал да го посрещне. От конюшнята излезнали конярите, мрачни и груби, и дори не му кимнали с глава. Ходели като сенки. Очите им святкали зло.

Това било нечувано!

Готвачката посочила с ръка стаята на феята. На едно дървено ниско легло спяло някакво селско момиче с груба рокля, спяло с обувките и с роклята! На масата имало старо прашно шише от вино и в него била пъхната вълшебната пръчица!

Възмущението на краля не можело да се опише. А малката фея   така и не виждал никъде.

– Това е феята, Кралю! Тя сама пожела да се подреди така – закимала многозначително готвачката.

Кралят никога не бил и чувал подобно нещо. Почервенял като домат. Качил се в каляската си и шибнал сам коня. Вместо да го посрещне музика, вместо конярите да се усмихват и да му се покланят със сресаните си коне, и феята да развява белите си воали… О, не, това било неописуема наглост! Веднага щом седнал на трона си  заръчал да набият малката фея с пръчки и да я прогонят с кучета от границите на царството му; конярите да уволнят и да изпъдят и тях; и готвачката да изпъдят… После се поуспокоил и наредил да оставят готвачката.

Когато феята се събудила, готвачката се разхождала из стаята й и й се подигравала:

– Мърла такава! Никое порядъчно момиче не си ляга с обувките! Сега кралят ще те изгони! Нареди да ти вземат вълшебната пръчка! Ще те хвърлят от пропастта. Заради теб ще прогони всички ни!

На масата стояла празната бутилка. Феята решила, че кралят е взел пръчицата й. Потърсила кутийките. Пъхнала ги в джоба си.

Отишла при конярите. Те били съвсем тихи. Опитала да ги заговори, но гърлото й било свито и не могла. Не помнела добре заръчала ли е на пръчицата си нещо, или само е искала много да го направи, преди да заспи. О, ако можеше да подържи пръчицата си само за един кратък миг! Ако можеше да остане с конярите под един покрив поне тази нощ! Как може да й отнемат пръчицата! Никой не може да отнема вълшебна пръчица!

- Трябва да бягаме! – казали й конярите. Кралят иска да ни изгони завинаги. Иска да те бие с пръчки пред всички. С какво така го ядоса?

- Аз те сънувах снощи, беше до леглото ми – казал най-старият коняр.

- И аз те сънувах.

- И аз те сънувах.

- Друго какво сънува?- попитала бързо тя.

- Нищо друго не помня – казал най-младият.

- И аз не помня.

- И аз не помня.

В гласовете им нямало никакъв упрек. По сенките под очите им феята се досещала, че всичко помнят. Решила твърдо да им помогне, нали затова е фея.

– Ако трябва, ще се справим и без вълшебства!

– Какви вълшебства?- попитали конярите – Никога във вълшебното кралство не е имало вълшебства за конярите. Има какви ли не феи – но за конярите – никога!

– Тя така си говори – казала готвачката, която напразно се страхувала, че ще разберат, че е фея. Защото всички знаели, че вълшебна пръчица не може да се отнема. И малката фея знаела това, но при извънредни обстоятелства, щом самият Крал е наредил… Тя съвсем се объркала, искала само едно – да говори с Краля.

Следобед дошла кралската свита. Кралят присъствал на наказанието. Конярите пратили да приготвят и оседлаят конете за последен път.

Малката фея молила Краля на колене да не прогонва конярите, или да им позволи поне да останат още една нощ, но той не им позволил. За пръв път срещнал погледа й и позеленял, наредил да ги изпъдят веднага.

Когато минали границата на царството и навлезли в дълбоката гора отвъд, кучешкият лай заглъхнал.

Месеци наред търсели някакво препитание. Ту се карали, ту се сдобрявали. Когато били много гладни, обвинявали феята за несгодите си.

– Ти ядоса Краля! Заради теб скитаме по света! Ти си една жена и нищо не можеш да правиш! Но всички искали да живеят край нея, защото научавали много неща. Учела ги да четат и пишат, да смятат големи числа, да говорят с хората. Когато била с тях, бързо намирали работа. Успявала да убеди хората да ги наемат. Вечер им разказвала такива истории, каквито били слушали в детството си. Купували си вино и всеки почвал да мечтае за своето, за което отдавна бил спрял да мечтае.

Понякога феята съвсем забравяла, че е фея. Перяла, готвела, шиела, слагала в стаите им цветя и вечер седяла с тях край камината, уморена и щастлива. Тези момчета знаели да живеят. Гърленият им смях й напомнял шума на морето в родината й. Когато танцували, я носели като перце и тогава й се приисквало да бъде ужасно красива, така красива, че никога, никога да не я забравят. Да, твърде егоистично желание за една фея. Скривала се в стаята си, обличала роклите си с воали и слагала пръстените по ръцете си.

В една такава вечер пуснала мъката в душата си. Валял дъжд. В гостилничката, в която били отседнали, лампите гаснели една след друга. Тенекиеният покрив дрънчал, по улука до прозорчето й се отичала вода. Пръстените светели по ръцете й, воалите се спускали до земята.

“Аз съм фея”, мислела тя, “а не мога да им помогна. Те са така сърдечни и силни, трябва да се оженят, да имат деца. Не може да живеят вечно по пътищата”. Вярно, имало пари за храна и вино, но нали тя ги учела да четат, да мечтаят. Помнела добре последната нощ, в която стискала пръчицата си. Сенките под очите им на сутринта. Как само говорели с близките си! Трябвало да направи нещо.

Цяла нощ не мигнала.Прозорците изсветлявали и пълнели душата й с тревога.

Скрила белите си дрехи и им приготвила чай.

Те все така радостно пиели чая си, но тя била сляпа за радостта им, вече не можела да се усмихва на шегите им. Ден след ден се измъчвала и все по-често вадела пръстените си и мислела за пръчицата, с която можеш да минеш стотици километри…

Най-сетне решила твърдо да замине за Вълшебното Кралство. Това не били същите коняри, които се напивали и залагали на карти, а мъже, които знаят какво искат. Те ще я разберат.

Решила да им разкрие плановете си още на следващата вечер. Наела за целта празничния салон. Край на скитането! Тя ще се добере до пръчицата си и ще ги освободи, дори ако трябва да убие Краля! Тази нощ трябвало да е най-празничната нощ в живота им. Трябвало да се простят.

Извадила скритите кутийки, облякла воалите си и сложила пръстените си. Искала да знаят, че е фея, за да вярват в нея и да не се отчайват, ако се забави.

Бедната малка фея не знаела, че те вече вярват в нея повече, отколкото се вярва на феи.

***

Когато влязла при тях с тези бели дрехи и с пръстените, които заслепявали с ярките си диагонални отблясъци уморените им очи, феята се вкаменила. По лицата им се изписала такава болка, каквато не била виждала по лице на жена. Целият им малък свят рухвал минута след минута. Те ходели мълчаливо като лунатици напред-назад из празничния салон и дори не я поглеждали.

- Аз заминавам, но ще се върна и ще донеса вълшебната пръчица – едва успяла да каже тя, но думите й се хлъзнали по огледалата и прозвучали така силно и остро, сякаш нямало никого и сякаш не били никакви думи, а игли. Да, игли.

- Ти ни измами!

- Махни се! Махни се на края на света!

- Никой не умрял за тъпата ти пръчица!

- Добре си бяхме като коняри!

- Нали щяхме да се оправяме без вълшебства?

- Аз не съм някакъв мухльо, че да ми ги дрънкат такива!

- Мислиш, че не струваме пет пари?

- Е, поне бяхме добри коняри. И ти беше добра чистачка! А сега си една… Една… Една отрова! Една бяла смърт!

- Бяла смърт!

***

…Феята  свалила пръстените си, всичките си воали и понеже нямала кой  знае какъв личен багаж, облякла роклята, с която си я знаели и си тръгнала, докато те още нещо крещяли там, в оня салон.

Те пък, като видели че наистина си е тръгнала, толкова освирепели, че събудили гостилничаря, продали му веднага всичките й пръстени и вълшебни парцали и не спрели да пият, докато не пропили всичко до стотинка. Ето така правят, кой знае защо, истинските мъже.

После се пръснали без да се сбогуват. И никога повече не могли да работят като коняри, нито искали да сънуват майките си, нито да имат жени и деца. Нито някакви там приятели.

Дори когато стискали очи, белите игли на невъзможните мечти ги бодяли и ослепявали.

Изкарвали хляба си просто, без вълшебства, дъвчели го бавно и грубо, сякаш им е крив той, докато кръвта от сърцата им изтичала, без нещо да може да я накара да спре.

***

Малката фея, окъсана и без обувки, все пак се добрала до Вълшебното Кралство от инат. Не могла да понесе мъжката мъка.

Като минала границата, веднага я завели при Краля, а той като срещнал погледа й, позеленял. Наредил да я пребият с пръчки публично и да я тикнат в най-дълбокия затвор. Тъй като в деня на прогонването й изчезнала вълшебната й пръчица, я обявили за Крадла, която изнася вълшебни предмети в невълшебни страни и Съвет от седем феи следял със седем пръчици къде по света стават вълшебства, та да открият Нейната пръчица, за да няма този прецедент последствия и с цел опазване на международната сигурност. Така и не я открили, защото готвачката, която в онази сутрин прибрала разсъдливо пръчицата от бутилката, не можела да заповядва на тази пръчица нищо.

Междувременно обаче готвачката се сдобила със златарска работилничка в центъра на града, голяма къща със сто коня и пари в брой (за оня заем) и синовете й, които по същото време  уреждала за лакеи в двореца, станали златар и счетоводител. Никой не я попитал нищо за новите придобивки, защото била любовница на един от кралските съветници.

За стоте коня наела коняри и пратила официално писмо до Краля по вестоносец, на който заплатила два процента от парите в брой, с молба Кралят да покаже безкрайното си благородство въпреки неприятния инцидент… за да видят всички колко щедър и сърдечен е…, че друг като него няма никъде по света, и т.н. та, да даде великата си благословия за една фея, малка по възможност, която да бди над конярите.

2000

Черната фея

Имало едно момиченце, което нищо не искало. Разни баби му предлагали сладкиши, една много богата жена опитала да му подари старата си рокля, но то нищо не взимало. Така ли било научено, или просто си ставало така, кой знае. Ту се появявало, ту изчезвало, вършело всякаква черна работа.

Един ден един човек го загледал. Пиел ракия, седнал на една щайга.

– Ела тук. И ти човек стана. Вземи тия пари, купи си нещо. Че то, пред очите ми порасна, а едно шоколадче не съм ти дал!

Момиченцето  побягнало, затичало надолу по улицата, пък се засрамило от себе си, седнало на бордюра и премислило всичко. Вече не било дете, та да бяга. Познавало този човек. Всеки ден разтоварвал камиони. Върнало се обратно, покрай канала, но все се заглеждало във водата, в колите, спирало и тръгвало пак. Когато стигнало до щайгата с човека, се мръквало вече. Магазинът бил затворен, но светел.

– Казвам ти, твои са. Все ще измислиш нещо. От колко време се справяш сама. Пък аз – каквото и да мисля, взема, че купя ракия.

– Аз си имам за мене каквото ми трябва.

– Айде бе?

– Ами да.

– Айде, нищо ли не си мечтаеш? Сега аз ти казвам – каквото поискаш, може да стане! Но само един път!

– Да си купиш къща!

– Ех, ти! Аз къща няма да си купя, но и ти си изпусна късмета. Вместо да поискаш рокля… Слушай, от теб жена няма да стане.

– Айде де.

– Ами да. Освен ако…

– Освен ако какво?

– Ами, освен ако не се пробваш за фея, нали феите все мислят на другите да оправят живота.

– Ти тая вечер за фея ли се пробваш?

– Гледай я ти! Слушай. Мъжки феи няма. А парите ще вземеш, защото ти казвам да ги вземеш. Ясно?

Той остави парите на щайгата, изгледа я накриво и си тръгна, а тя се втренчи след него в тъмното.

После взе парите, хвана ги механично, натъпка ги по джобовете си и тръгна. Вървеше бързо, с подскачане. Сякаш й бяха напъхали в обувките пружинки.

Никой не беше говорил с нея така. Не че разбираше какво става, но ту тичаше, ту пак спираше и гледаше града. Улиците бяха пълни с хора. Две момчета й казаха нещо, но тя не избяга както преди, а се спря и ги загледа право в очите. Те се махнаха първи. Те – първи. Доста време в главата й подскачаше само това. Искаше да измисли нещо голямо, по-голямо от къща, което да може да се купи с пари. Не можеше да стои на едно място.

Парите със сигурност нямаше да стигнат за къща, но можеха да стигнат за кон или за тигър? Какво можеш да купиш на един мъж, от който си приел пари веднъж?

Но как ще купиш тигър на мъж, който живее под наем?

Скоро нощта изстина и тя разбра, че мисли глупости. Беше малка, не знаеше какво да прави и това беше обидно.Спомни си, че той я попита не иска ли рокля и плъзна поглед по витрините. Имаше всякакви рокли, но нямаше такава, която да струва колкото нейните пари.

Не за такива рокли беше мечтала.

Стана й студено. Сви се до една стена, после се изправи и се прибра.

Денем вършеше същата работа като преди, а вечер обикаляше улиците. Парите мъкнеше със себе си навсякъде. Понякога се заглеждаше в извития му потен гръб, когато разтоварваше поредния камион. Друг път си говореха по нещо, но не и затова. Той нищо не я попита. И по-добре.

Имаше вечери, в които решаваше да се отърве от парите. Но просяците по улиците, които обикаляше, я отвращаваха. Мина времето, когато им заделяше от заплатата си. Имаше един музикант в подлеза, който беше много красив, но свиреше зле. Всеки ден при него седеше по някое момиче, целуваха се, и после идваше друго момиче. Така и парите си стояха по джобовете й.

Когато заплатата й се свършеше, а беше гладна, се чудеше дали  и той остава без пари за храна. Мислеше да купи с тия пари много храна, цял камион. Но как ще купиш много храна на човек, който си няма хладилник?

Веднъж чу някаква песен в магазина, като обикаляше да разглежда. Звукът я парализира. Изтича вън, до канала и плака. Откакто взе парите не можеше да разбере себе си.

Искаше да купи всички песни на света, или поне тази.

Но може ли да се купи песен?

Смътно, ден след ден, започваше да иска. Искаше да купи тази песен. /Да. Искаше да купи все пак и тигър./ Искаше да купи касетофон, защото как ще купиш песен на човек, който няма уредба? Искаше да купи една картина, която гледаше с часове на витрината на този магазин, в който се продаваше всичко. Картината беше съвсем проста, сигурно можеше да я нарисува сама, но очите й не се откъсваха – там имаше две–три разкривени дървета, някакви звезди, направени от точки, къщичка с прозорец, който свети. “Оставил си е ръцете”, опитваше да не я харесва, но я харесваше и усещаше, че си оставя сърцето.

Но как да купиш картина на човек, който вечно се мести?

Веднъж изпита непреодолимо желание всичко да му разкаже. И за тигъра, и за песента, и за момчетата, които си тръгваха вече първи. Търси го цели три дни, от сутрините, когато ръцете й измръзваха, до късна нощ, когато свършваха представленията в театъра.

Най-после го намери край канала, седнал на една щайга, мрачен и груб.

– О, феята още ходи с черната рокличка като Пепеляшка. Как си.

Очите му бяха червени.

- Пия ракия.

- Какво? Това ли правиш с онези пари?

Гърбът му настръхна и стана още по-груб.

- Ами какво друго. Свърших ги почти всичките.

- Лъжеш.

- Защо да те лъжа. Ти ми ги даде да ги правя каквото си искам.

- Как да повярвам, че ти се пие ракия? На теб?

– Че на теб как ти се пие.

Тя взе да се смее на глас, като голяма жена. Не можеше да познае себе си. Искаше да го удари, да го обиди до смърт. Как да купиш нещо на човек с такива червени очи, седнал на ръба на канала като просяк, с мръсна бутилка от ракия в мръсните си ръце!

Колкото по-болно й беше, толкова по-необикновена ставаше.

– Искаш ли да видиш колко ракия мога да изпия? ВСИЧКО вече мога да правя. Думата “всичко” каза бавно и втренчено и се усмихна така, както го правят ония уморени жени, които печелят пари от това.

Той се надигна и я удари. Ритна щайгата с бутилката.

Тя не можеше да спре да се смее на глас, сякаш в нея имаше сто, хиляда жени, които трябва да се преборят с последния мъж на света.

Наведе се, взе бутилката и пи. После тръгна към него; смееше се и го гледаше. И той я гледаше, отстъпвайки, после напсува и й обърна гръб. Тя виждаше как тоя гръб върви край канала, залитайки, после очертанията му се размиха в тъмното; вече нищо не се виждаше. Не можеше да диша. Сърцето й блъскаше. Някъде от тъмното се чу пияния му глас:

- Черната фея! Вижте я нея, черната фея!

Тя ритна щайгата точно като него, и сега вече опита ракията му сама, нарочно, защото искаше. Първият път като го направи пред него я заболяха устните. Но сега е друго. Сега иска да пие точно като него. Уплашено стана, пусна бутилката в тревата и тръгна по канала.

Не разбираше себе си, но беше доволна от себе си. Истински доволна. За пръв път. Да, всичко беше много объркано и лошо, но тя успя да защити нещата, които искаше да купи.

Как да защити него - още не знаеше, освен, че може. Колкото всички жени на света.

Тази нощ не го откри. Не го видя и през деня, при камионите. Чудеше се къде живее. Казваше си, че не трябва да се предава, но паниката се наливаше в ръцете и в краката й, когато работеше, а работеше много. Повтаряше си, че е голям, истински мъж и ще се справи. помнеше потния му гръб. Нощем бродеше сама край канала. Хората се изсипваха от театъра и за секунди се смесваше с тях. Очите й лютяха до смърт, но не можеше да спи.

Парите даде на една жена с чанти на спирката, с която се заговори.

Притичваше край всеки камион, спрян за разтоварване и докато не разгледа всичко, не почваше да диша. После чакаше следващия.

Като си взе заплатата, реши да се махне. Хващаше се на работа все на места, където е шумно, има магазини, сергии. След месеци й остана само навика да забелязва първа пристигащия камион, да задържа погледа си за минута – две, без нищо да вижда.

Беше вече достатъчно голяма, за да знае, че всичко, което искаш, може отведнъж да ти опротивее. Също и, че когато чувстваш, че си истински прав, съвсем не си. Че мъжете, които разтоварват тонове цимент, са като стъклени чаши отвътре.

Миеше ръцете си дълго и упорито, а когато си почиваше, седнала на някоя саксия от камък, гледаше само в мръсните ръце, стиснали халби с бира.

Вече си купуваше доста рокли, решеше плавно косата си и се оглеждаше по витрините. Това беше поредната работа, която трябваше да се свърши.

Черната рокля изхвърли. Когато искаше да предизвика съдбата, да му отмъсти, си казваше, че един ден ще вземе да стане наистина ТАКАВА жена. От това й олекваше, точно както в оная вечер, когато пи.

Един ден заскита по старите места и изчака да свърши театъра както преди. Някакъв пийнал артист се лепна за нея и представяте ли си, й говореше , че била толкова красива и съвършена, а освен това, забележете, че от НЕЯ щяло да стане прекрасна майка. Това я разсмя така, че се смя на глас, със сълзи, и се смееше на това, колкото пъти си го спомнеше. Не беше смях като смях, но все беше нещо.

***

Той най-после си купи един таван, през две улици; зареждаше другия магазин в квартала с малкото камионче на един приятел, скоро щеше да изплати и него.

Оттогава не пиеше и никога не стъпваше на улицата край канала, дори ако трябваше да обикаля с камиона през най-кривите улици и да изчаква задръстването сутрин. Мразеше жените, особено по-младите и живееше с една продавачка на хляб, която имаше доста голям син, който му искаше пари, и той му даваше. Работеше много, бръснеше се в неделя и ги водеше на сладкарница. Беше доволен, че най-после работи за себе си и че може хубаво да ги почерпи. Не му пукаше дали го харесват; виждаше, че им е необходим и това му стигаше.

Казваше, че някой ден здраво ще се насвятка.

2000

Нощ

Дъждът спря. Улиците бяха съвсем тъмни. Мекият шум на колите унасяше. Стана да пие вода. Леглото беше топло, стаята – студена. Миришеше на сняг.

В банята котката се беше изпикала. Спъна се и в някаква празна бутилка. Не искаше да се разсънва и бързо се пъхна пак в леглото. Чашата беше убийствено студена. Подържа я в ръце. Изпи я до дъно, на бавни глътки. Сякаш и вътрешностите му се запотиха, като чашата. Стана му и смешно, и още по-тъжно.

Добре поне, че всичко беше меко. Мека беше възглавницата – от гъши пух, мек беше спалния чувал, който ползваше за юрган, жена му беше мека. Беше слаба, но с много мека кожа, меко дишане, меки движения. Опита се и той да диша “меко”, по-ритмично, по-дълбоко, както като затрупваш със сняг някакво кално мокро място.

И тогава си спомни тази безполезна, съвсем глупава история, която напълно го разсъни и изтощи. Пратиха го в мазето за зеле, беше пак така, зима. Щракна ключа на лампата и разбра, че е изгоряла крушката. Светна си със запалката. Събори някаква бирена бутилка и тя се разля и замириса. Като събираше счупените парчета, свикна с тъмното. Прозорчето беше отворено и снежинките просветваха от отблясъците на някаква улична лампа. Неволно се приближи към тях. И тогава видя, че там виси един конец, неестествено изпънат. Хвана го и разбра, че се спуска към пода. Пак освети със запалката. Издърпа го. В края му висеше истински гълъб, овързан отвсякъде като пакет. Конецът се беше впил в крилата, краката, главата. Пълна идиотщина. На всичко отгоре, гълъбът мигна. После мигна пак. Беше толкова изумен, опита да  прекъса конеца със зъби, но не можа, и го сряза с едно стъкло. Тръгна към къщи, като даже не се сети да го “разопакова”. Стискаше го с две ръце. Искаше ту да го удари силно в земята, ту да го стисне с всичка сила, ту да заплаче. Вкъщи имаше гости и се смяха със сълзи, казаха, че не става даже за супа. Изобщо, цялата вечер се смяха. Казаха още, че е на една девойка от третия етаж, която следвала биология и си отглеждала гълъб. Спуснала го е, явно, на разходка, но вятърът го е довел в нашето мазе. Брат му отиде да й го върне.

Той се опита да мисли за друго. Опита и да се смее на тая история, както тогава, с гостите.

След двайсет минути стана пак да пие вода. Беше започнал да се паникьосва, че няма да може да заспи. Опита да си мисли за някоя от предишните си любовници. И тогава си спомни естествено най-подтискащата и глупава история.

С едно момиче от класа си бяха обещали да са само приятели, никакви други неща. Веднъж тя му звънна. Беше късно следобед, стаята беше осветена косо от северозапад, половината беше ярка, другата половина – тъмна. Тя му се стори  особена – беше си подстригала дългата коса и не носеше дънки, а някаква пола до земята. Покани я да влезе, но нещо го блъсна, оттласна го в ъгъла. Не можеше да я гледа в лицето. Каза й да си пусне музика и се сви  с една книга на леглото, каза й точно така: “Имам тук нещо да дочета.”Тя му поиска химикал. Той й хвърли един и взе да чете. Беше нещо за тритоните. Някаква биология за пети клас. Молеше се тя да не го попита какво чете, не разбираше какво става, искаше да се свие, да изчезне. Мина доста време. Беше ужасно стъписан. Никога досега не беше ставало така. Тогава върху книгата му цопна химикала. Около него беше увита хартийка. Пишеше:” Да тръгна ли с А.Г.” Не можа да повярва на очите си, но точно така пишеше. Обърна хартийката и написа с големи криви букви: “ТЪПА ПАТКА”, хартийката се продупчи върху мекото легло. Хвърли я, навита на химикала. /Май още пази някъде тоя химикал./ Правеше се, че чете, но разбра, че стана нещо много важно, че тя стана и излезе от стаята. Когато тръгна да я изпрати, вече я нямаше. Това беше толкова невероятно.

На другия ден дори не очакваше да я види в училище. Отдъхна си, като я видя там, сякаш можеше да не е там. Седеше на друг чин и той осъзна, че вече не  може да й говори. Пък и всички говореха само с нея.

Вече беше над трийсет годишен, не я беше виждал от десет, а през тези десет имаше всякакви жени; от две години и меката си жена. Той пъхна носа си в косата й. Беше преживял какво ли не, а си припомняше все такива безполезни неща – не искаше повече нищо да си припомня.

Беше ужасно разстроен. Той и така се ожени – както беше разстроен, и търсеше да се притисне в нещо меко; валеше сняг и насипваше:”ще се оправиш”.

На сутринта имаше лекции; следобед – операция, вечерта – съвет и доста често  коктейл, откакто стана завеждащ катедра. Почти всеки ден беше така.

Лекциите имаха кафеникав цвят, операциите – червен, съвещанията – зеленикаво – синкав, /прозорецът ставаше тъмносин, а покривката  беше ярко зелена/. На коктейлите се напиваше и цветовете се смесваха. Както и да се смесеха, повръщаше след това. Всеки път. После заспиваше и се събуждаше. Както сега. Опита да си спомни цвета на конеца, с който беше вързан ония нещастен гълъб, но не можа. Спомни си цвета на полата на онова момиче. Бледорозова, дълга до земята. Спомни си и Ричард Чембърлейн, как казва на  мацката от “Птиците умират сами”, /тогава даваха този филм/, че дългата й рокля е с цвят пепел от рози. В къщи нямаше нищо с този цвят. Жена му гледаше някакви цветя, май всичките зелени. Измъкна се от спалнята и влезе в хола. Тук беше още по-студено. На секцията имаше дунапренена гъбка за забърсване на праха, покрита с кадифе. Не можа да определи цвета й. Изтръска я, приближи я до лампата. Май някога е била розова. Или жълта. Не . Личеше си, била е розова.  Смачка я  в голямата си ръка и си легна така.

Трябва след това най-после да е заспал, защото на другия ден беше на работа, от сутринта до вечерта, и си я вършеше доста добре.

2000

Как пропадна Мария

Беше мек светъл следобед в края на май. Миришеше на липи и въздухът  прозираше като тюл.

Кафенетата бяха почти празни в този час на деня, осветени от рязкото слънце.

По булеварда вървяха мъж и момиче. От горната страна на градската градина се спускаше друго момиче. Пред киното имаше деца, нещо крещяха.

Скоро момичето, което слизаше от градската градина, пресече пътя на мъжа и другото момиче, огледа се и ги изчака.

Мълчаливо тръгнаха, вече тримата, диагонално през парка. Мъжът и новодошлото момиче разговаряха, а другото вървеше по средата. То беше най-малко, това добре се виждаше. То гледаше ту единия, ту другия, като от време на време сграбчваше мъжа за ръката, горещо се препираше за нещо, а после пак млъкваше задълго. Мъжът артистично отскачаше встрани, заговаряше важно, пускаше малката ръка, която държеше някак собственически, и така ги разсмиваше, че тримата спираха и се смееха по цяла минута.

Най-после малката група се добра до кафенето в горната част на парка. Нямаше никакви клиенти, масите бяха празни и тържествени като в ресторант.

Говореше мъжът:

– Честно казано съм съвсем разочарован от Вас.

По-голямото момиче или младата жена (каквато всъщност вече беше), трепна и лицето и изрази тревога.

–  Аз съм безкрайно приятно разочарован.

Живото й лице се отпусна. То беше всъщност съвсем детско лице, доколкото предаваше всички отсенки на чувствата.

–  Когато четох писмото Ви си изградих ужасна представа.(Мъжът следеше изражението на събеседницата си  с явно удоволствие).

–  Очаквах възрастна дама, достопочтена, с очила и намръщено лице (той се усмихна, защото лицето срещу него наистина беше намръщено и се намръщи още след тези думи), но той продължи – Очаквах едва ли не лесбийка с манталитет на духовен учител.

–  Може би сте прав… - Тя се замисли, извади от чантата си очила и си сложи - …за очилата.

Смяха се за кой ли път този ден. Въобще, с него всичко излизаше смешно, дори когато съвсем не беше. Напрегнатото лице на по-малката жена стана безразлично. Не й хареса как тръгна и тоя разговор. Тя се съсредоточи, замълча и сякаш изключи.

Те говориха дълго, като все по-често избухваха в смях. Малката долови, че мъжът я гледа косо, че се опитва да отгатне мислите й и че отнесеността и го тревожи. Точно в този миг на прозрение  тя разбра, че е силна, че има власт над него и не зависи от него, че е хлъзгава като змия и може да говори с него, какъвто и да е той, защото тя е нещо отделно, и има сила да обича това, което обича и както само тя може.

В този момент дойде сервитьорката, поръчаха. Обхвана я странна живост, желание да участва в своя живот, да буйства и да яде, да заповядва. Говореше мъжът:

– Какво значеше това ужасно “старчок” в загриженото Ви писмо, и изразът: “…трагичното е в основата на такива връзки…” Честно казано, за мен беше като студен душ, а бедната Мария затрепери като лист като го прочете. Тя всъщност тогава изпусна писмото на масата, иначе не бих го прочел.

Той нахвърли всичко това набързо и игриво, представяйки го като сцена от  руски роман.

Малката жена понечи да се разбунтува, но новата живост, която я обзе току-що, хареса гласа му, тя не можа да каже нищо, усети само нервни тръпки и желание да извика с глас, както тръбят елените в горите. Картината на четенето на онова писмо от по-голямата й приятелка мина пред погледа й накъсано, с жужене, “схематично”, както го определи набързо тя, тъй като цялата й уста се разтягаше в усмивка и цялото й тяло искаше да се смее, а това бяха толкова тъжни неща. Да не говорим за потта по ръцете и за красивата бяла коприна в онзи ден, допряна до мръсния стол в мъжката кръчма, за многото рози със ситни капчици по листенцата и късата пола от скъп плат. И пфу! – ужасната горещина, втрещените погледи и само сакати, пфу, само сакати клиенти! Той нарочно я заведе там, в  “Златната рибка”, в този ден, за да я уплаши, да я уплаши и да го запомни!

Тя беше бясна като мислеше за това, а и беше весело и леко, и безстрашно сега, и искаше да властва, по детски, от все сърце.

Силното чувство, което изпита й попречи да говори, тя се вкамени пак.

Усещаше алена лента в мозъка си, всеки момент щеше да спре да мисли.

Смътно, повече интуитивно, отколкото истински, забеляза, че приятелката й гледа с възхищение младия човек, че той разказва вече не иронично, а възбудено, че е в стихията си. “ И  нея  излъга, подлецът”, трепна тя, но безумната жажда да живее, да се смее, да искри, о, тя усети как точно тая жажда я изтегли напред и я опи от възторг, че сега той е такъв.

“Толкова, толкова добър, колкото бил красив”- тя просто усети как това банално изречение се сглобява в празната й глава и как вибрира.

Павлис говореше на Севда за младостта на Мария.

Мария слушаше.

Павлис говореше, тя живееше.

Тя цялата застина, поиска да ухапе пръста си.

Той казваше: “ Тя е тъй крехка, като сън”и гледаше встрани.

“Глупости, пълни глупости, лъже, подлецът ”, казваше тихичко тя и усещаше болка.

Поиска да стане.

Тя при всяка дума искаше да стане. Искаше да му стисне ръката, и не искаше. Искаше да стане, “да цъфне и да върже”, както казва мама, когато някой много бърза. Искаше да го удари с тухла по главата.

Тя стана.

Тя чувстваше как двамата гледат гърба й, походката, леката й рокля.

Тя чувстваше как Павлис я гледа; и сега, докато Мария влиза в рамката на осветената косо врата, той остро, много остро усеща младостта и душата му скърби до смърт.

А за едно детско сърце това е твърде много.

2000