За мен

Аз съм Мария Канева-Донева.

Първите ми стихосбирки – “Цигари” 1991г., “Кибрит” 1996г. и “Писмо” 1999г. не са във вид на книги, защото вярвам, че не е хубаво стихотворенията да се четат в книга. Те са като ракията и цигарите и повече от две наведнъж развалят както вкуса, така и пълното щастие от четенето. Поезията е много сериозен концентрат и не знам защо хората се отнасят небрежно към това, особено в учебниците по литература.

Разкази пишех денонощно, но през цялата 2000-2001г. писах нещо като приказки за удавници, така се казва, „Приказки за удавници“ и понеже преподавах и в училище, започнах да работя върху промяната на начина, по който се учи литература в клас. Издадох книга за това през 2003г. Има я снимана на сайта, предстои да я кача, от тиража са останали три бройки. Защитих дисертация през 2004г. (Там се водя Мария Донева, в дипломата ми за PhD също съм записана Донева). Имам и няколко статии в научни сборници за специализирана педагогическа литература, свързани с конференции, в които продължавам обясненията за промяна в преподаването по литература, най-вече за начините, по които да се изучава поезия и проза, и не само в начина на изучаване, а в диагностицирането и оценяването. Ще опитам да ги приложа в сайта, тогава нямаше интернет и са в сборници. За съжаление поддържащите системата на преподаване с писане на интерпретативни съчинения не позволиха да продължа и спешно се наложи да се преквалифицирам, ако искам да работя.

По това време шест или седем от разказите ми бяха отпечатани в “Съвременник”. Идеята беше да пращам още, но започнах друг вид работа и спрях да показвам неща, само трупах под леглото.

До 2014г. си превеждах поезия, проза и всякакво художествено творчество от английски и на английски, но нямаше как да подписвам преводите, бях с псевдоними, нямах право да работя на две места. Чак през 2019г. излезе книга с моето име за преводач „Урок по музика“ на Виктор Утън, (издателство „Изток-Запад“), след като напуснах работата си в Интерпол заради заболяване на сина ми.

Около 2000г. записахме няколко песни със съпруга ми, но това си остана скрито във времето от бързане. Сега, от 2015г., се върнах към музиката и съм много щастлива. На сайта има линкове с песните на Фил Джаксън, в правенето на които съм участвала със струнни инструменти и клипчета, а има и пет-шест песни с моя музика. В пет от тях си пея аз. Аранжиментите и почти всичко, което превръща идеята в конкретна песен, е благодарение на Мила Василева. С Фил Джаксън издадохме албум през 2016г. и имаме три грамофонни плочи. Може да се разгледа тук и в YouTube, както и на сайта на Фил Джаксън. Имам и известно участие в песните на сина ми Вълко Донев, музика на една от песните и други някои неща, също са на сайта му, в YouTube, и на плоча.

Ами всичко си казах май! Ако има нещо, пишете! 🙂

P.S. Да не забравя-Любимият ми разказ от моите е “Феята на конярите” и веднага след това “Черната фея.” Дано успея да пусна “Приказки за удавници".

Това съм аз

Бързам, както винаги, и погледът ми се плъзва по огледалната витрина на един магазин. Спирам рязко и поглеждам отново, малко уплашено, с полустиснати очи.  Спокойно! Мога да ги отворя. Това съм аз. Срещу мен са очите, които ме изненадват ужасно. Моите очи. Големи, пълни с тих ужас и любопитство. След това вече мога да разгледам. Да, много симпатична съм. За моя изненада. Страхувах се, че няма да ми хареса, а сега се засрамвам. Неспокойния ми израз плува  в огледалото, сякаш се оглеждам в кладенец.  Защо съм такава? Защо е тайна да знам коя съм? Тайна. Да.

Много трудно се живее с мен. Казвали са ми го. Казвали са ми и обратното. Мисля, че съм в постоянно напрежение. Вятърът, дъждът, ароматите, звуците, всичко ме разсейва, обсебва ме. Полагам постоянни усилия да съм войник, да не се поддавам. Стискам очи, запушвам уши, не споделям; ужасно, почти постоянно внимавам да не се влюбя.

Когато подреждам, гладя, пера – ако нямам време да се отпусна, а трябва да свърша всичко бързо, съм много доволна от себе си. Чувствам, че действителността ме приема, че не съм за убиване. Но ако имам време “да уловя ветровете”, тогава миенето на прозорци, лепенето на тапети, гладенето – всичко това ме опиянява – защото е така приятно да си човек и да измисляш как да преобразяваш света. Лошото е, че ако нещо грубо прекъсне усещанията ми – цветовете, звуците, ароматите, с които съм свързана с действителността, ставам като изсъхнало лепило. Пречупени, връзките ми се късат. Спрян ми е тока. Мъкна се като една от ония жени с препълнени чанти в тролея, които задрямват между две спирки. Напълнявам. Отслабвам. Боледувам.

За щастие, бързо се увличам по първите цветове, които ми се изпречат. И отново се включва напрежението. Понякога е болезнено, друг път еуфорията е пълна.

Не знам защо съм такава.

Има и още нещо. Изпълнителна съм. Лесно ме заробват, защото съм заета да мисля и чувствам нещо друго, нещо, което ми носи радостта от връзката с действителността. Там всичко е съвършено-пълно със знаци и подаръци, които, когато съм в хармония с нея, буквално ме заливат. Да, но другата част – тази действителност, при която има логически игри, планиране и употреба, тази част, която е така елементарна спрямо другата, че дори не искам да нагазвам в нея – тази част ме застъпва по полата непрекъснато.

Така попадам в капани, направо сама влизам. Кажете на някой, потънал в размишления: “Искаш ли да отидем…”- и той ще закима веднага машинално, само за да го оставят на мира и после няма да си спомня нищо.

Така аз често правя ходове, които не искам, само за да спрат съветите, които ме разсейват от концентрираното удоволствие на моя живот.

Не знам как живеят другите хора, всеки има таен свят. Но и не искам да се набутвам там. Искам да си летя свободно, и да кацна. Крилото ми да проблесне на слънцето и да заслепи някого. Той да полюбопитства и да се приближи. Аз да се изумя на шарките му, и на това, че краката му имат нечетен брой. И после да направим едно кръгче над поляната.

Не обичам да ме прекъснат, докато си летя и да ме пратят някъде неучтиво. Отстъпвам, защото знам, че правилата на играта, в която съм се озовала, са такива, но дебна всеки удобен миг да се измъкна и да се отдам на другата, любимата ми игра, за която съм родена.  Това е като да трябва да играя шах, и да знам как. Но ако може, с два процента от мозъка си. Другите си ги искам за мен. И докато другият отсреща ме матира, аз печеля време. Ако падна, гледам само да не се вдига много шум, да почне следващата игра, за да спечеля пак мое време. Отвреме навреме играя по-сериозно, за да не ме изхвърлят от играта, матирам и си осигурявам още няколко игри, в които съм по-свободна. Погледнато така отстрани, е жалко. Ужасно. Прилича на… на нищо не прилича. Досега не се бях замисляла. Какво да правя? Ако напълно спра да играя,.. възможно ли е? Ако продължа, след като вече знам… Мога ли да продължа?

2021

Грамофоните

Като бях малка, си мислех, че певците са заключени в грамофонните плочи. И един прекрасен ден взех големия чук! Исках да ги освободя! Помня, че удрях по плочата на Христо Кидиков, защото ми беше много симпатичен на снимката на обложката. Бях на 3г. Брат ми, който е с 5 г. по-голям, ме видял, той беше във фаза “всичко да е чисто и подредено”, и просто обезумял. По принцип забърсваше плочите с много фино парцалче. Удари ми шамар внезапно, изненада ме. Аз се стреснах и без да се замисля го изпердаших с чука по челото, той припадна…. Аз запищях, защото много го обичах… помислих, че съм го убила… Помня как му излезе огромна цицина и много дълго имаше белег. Но никой не ми обясни защо певците са заключени в плочите, а аз се борех с любовта си към тях и любовта си към брат ми, и така и не ги освободих.

Кой в кого бил влюбен

Днес стана дума кой в кого бил влюбен… Важното е с кого почти “избягах”. Като бях много малка, живяхме няколко години в Димитровград. В Хасково имаше цирк, гостуващ, афишът беше с някакъв батко Робертино, ездач на кон. Много хубав. Аз взех да настоявам да ходим, татко взе билети и така. Разпитвах за всичко, като поглеждахме с батко цирка отвън, къде са конете, къде акробатите… Реших в деня на представлението да обявя, че се омъжвам и заминавам с Робертино, не по-рано, за да не ме заключат. Никакви съмнения не съм имала, че Робертино ще ме вземе за жена, или че трябва да го предупредя поне какво съм намислила. Докарах се с най-хубавата си пелеринка, събрах си най-необходими дреболии в една чантичка (не трябваше да е много, че сме на кон) и наум се сбогувах с майка, татко, баба и батко. Най-много исках да взема с мен баба, но нямаше как. Скъсаха ни билетите, намерихме си местата и аз изчезнах. Измуших се в суматохата, намерих отзад конете и Робертино (веднага го познах) и го помолих да ме качи на коня, сякаш той ЗНАЕШЕ ВСИЧКО. Той ме попита нещо на чужд език. Аз казах ОК, да, аз съм Мария. Той поговори със свой приятел и ме качи на коня,като много внимателно ме държеше и се смееше. Аз сияех. Точно така си го представях! Само чуждият език ме изненада. И точно се чудех дали веднага тръгваме, дойде чичко милиционер и разплаканата ми майка. И това беше собствено и всичко, както казва Даниил Хармс.

Снимката е от тоя период, може да се види колко голяма съм била.