СЛЕД 2000
Замириса ми на лято
Замириса ми
на лято
от праха
върху паважа
и ме стегна
за сърцето,
сякаш ме прегърна
мъж.
Как ужасно се уплаших!
Щастието
ме опари! –
Ако вече не съм млада?!
Ако взема, че умра!,
ако тоя пламнал залез
ме подмине
ей така…
2023
Белия свят
По тоя, Белия свят,
все се губим.
Тичаме,плачем,
драскаме в нощта.
А той се е изпънал
целия
от край до край
с изпраното си
Небе,
от ръкавите му
излитат птици,
от очите-звезди.
Където и да си!
Аз тека по Белия свят
и хващам
като вода
всеки хвърлен лъч,
всичките ти
огледални отражения.
2023
Понякога боли така
Понякога боли така,
сякаш съм стъпила неволно
на много тъничко стъкло.
И ето целият роман
с искрите,
с нежното замайване
ме грабва като хубав филм
в прегръдките си на любим.
Все още куцам като фея
на пръсти, за да съм красива
и някой ден ще съм си минало,
ще бъда здрава, топла, жива.
2023
Как ми стисва сърцето
Как ми стисва сърцето
и веднага
ми обръща гръб!..
Как ме милва
по връхчетата
на листата,
а корена хапе,
и няма вода…
Как събира сълзите ми
в шишенца от парфюм
и на други ги дава!…
Тоя живот не е добър за мен,
не искам да го искам!
Но го искам.
2021
Нощта ме изумява
Нощта ме изумява.
Не просто е красиво,
не просто съвършено,
не просто нечовешко.
А всяка форма, звук,
беззвучие
и мрак
душата ти разтягат,
човъркат,
издълбават,
те карат да извикаш,
да искашда заплачеш,
да почнеш
да обичаш,
да спреш
да мразиш,
сякаш прокарва пръсти
вълшебница старица
в косата ти
от слама:
“Недей, ще се оправиш…”
Нощта ме изумява.
2021
Събирах ти
Събирах ти
снимки,
бутилки, перца,
пръстени,
малки котета,
събирах ти
думи,
неподадени писма,
неизлежани
следобеди.
Когато се събудих ми олекна,
че няма никакви доказателства
за съществуването
на целия тоя престъпен любовен живот.
Всичко се беше свило магически
в две сълзи.
2021
Да можех да се спусна като вечер
Да можех да се спусна
като вечер
прозрачна, тъмна,
пълна с кислород,
с искрици от лъчи
разнищени
по краищата
на безкрайната пола.
Да можех да се пъхна
като песен
под кожата ти
и да се стопя.
Безумно в лабиринта
на душата ти
да се разгръщам
и да звуча.
Да можех като някакво
животно
да се отпусна
в гъстата трева
със цялата си
тежест
и с живота си
да бъда с теб
като печат-искра.
А аз, един човек безпомощен,
останал без вълшебна светлина,
магиите на звуците ловя,
целувам въздуха
и просто те загубвам.
2021
Как стават нещата
Трябва стая,
затънала в прах
за една нощ
и желания
като книги натрупани,
непобутнати,
и сън да не те хваща.
Да захладнее.
Да огладнееш.
Да почнат славеите
да се търсят,
да се изнервиш,че всичко написано
просто не струва
пред сутрешните тръпки,
от които направо
ти расте коса…,
И че вече знаеш точно
какво да направиш…
Какво да направиш…
Пък то да вземе да завали.
2021
Мъничко да си откраднем
Мъничко да си откраднем
от коприненото лято,
от копнежите горещи,
дебнещи ни
като тигри!
Безпощадни,
грациозни,
стягащи ни
с остър страх!
Със очи на антилопа
летните води
целувам,
давя се в
адреналин,
жива толкова за малко
с всички части
на душата си…
Мъничко да си откраднем
от коприненото лято.
2021
Душата ми…
Душата ми е пълен
гъсталак.
Трева до шия,
и неокосено…
Какво се крие в нея
няма как
да знае някой,
даже да опитва.
Треви горчиви,
пръснати цветя
и всичко иска дъжд,
напред се бута,
под парещото слънце
на скръбта,
че толкова за кратко
ще сме тука.
2021
Плувам
Плувам
и гълтам вода
под небето красиво,
извито над мен,
затрупана с писъците на птиците му
като с писма,
напрегръщана
в живите му
отражения.
Плувам и гълтам вода,
но сълзите ми текат
от радост,
че ни има –
мен, и теб,
и прозрачната светлина,
която ни вплита.
2021
Присви ме душата
Присви ме душата,
а то било
слънце,
а то било лъч
във тревога увит,
в прозрачно перде
на прoзорец измит
и право в сърцето ми -
капка живот.
2021
Да притежаваш
Да притежаваш
скрито
под леглото
във снимка,
дума,
ръбче
от тефтер.
Да притежаваш
цялото сърце.
До дъното
с утайката
отровна.
Да притежаваш цялата мелодия.
Да притежаваш
нежно
в страх, вълнение.
Сърдито-като собственик
и бог.
Като спасител властно,
със обсебване.
Като дете жесток.
Да притежаваш
сянка
и мечта
и нищичко
на дневна светлина.
2021
Душата ме боли за още
Душата ме боли
за още.
Като през пукнато стъкло
желанията се изплъзват лекичко
навън,
и сякаш
все едно е.
Душата ме боли
догоре,
като в бутилка е затворен
цял свят искрящ, опияняващ,
но някой друг ще го отвори.
А аз ще легна на тревата,
щурец във хора на щурците,
следа в следите на животни,
вода в дъждовната вода.
2021
И трябва докрай
Заключиш ли думите леко,
дори със конец да ги вържеш…
започва да стяга сърцето
и нещо по него да стърже..
Притискат те тонове лава,
складирана в детските сънища
и трябва докрай да удържаш
и топлината, и сълзите.
Мария Стоева първа строфа,
Мария Канева -втора строфа
2021
Такива количества топлина
Такива количества топлина
ден по ден
са натрупани,
че ми е червено пред очите
и искам да отварям врати.
И куфарите, както не се затварят,
на студа да оставя,
и аз на бордюра да седна
като дете.
И каквото и после да стане,
и както и силно
да ме завърти,
точките вече се отлепиха от заровете
и са снежинки.
Може пък малко да потанцуваме,
докато се топя.
2021
Всичко ще продължи да е остро
Всичко ще продължи да е
остро, красиво
и право
в сърцето,
защото такова
е слънцето,
такива са
устните,
такава е
сянката
на родения от жена.
И това е едничката гаранция, че
ще има
още музика,
още сълзи,
още топлина.
2020
Понякога
Понякога искам
да ме вземеш от работа,
сякаш сме пораснали.
Понякога искам
да пием тайно
като деца.
Но всъщност искам
убийствено силно
и само
да мислиш за мен
през всички
брутални прегради,
да мислиш за мен
с отчаяние
и топлина.
2012
Сън
Сън
Директно
през очите
на котката,
през формата
на чертите ѝ
на сфинкс,
през плавния ѝ
извит
гръб
на хищник.
През тънкото писукане
в дъжда.
През пръстите
на протегнатата
трева,
стапяща в шепата ми
брилянт,
като я допра.
И също през усмихнатото слънце,
затънало в мъгла –
чаршафи и възглавници,
пух и пера,
и цялата грапава доброта,
и през стените,
които ме обграждат,
и през ключа,
свил края в безкрай,
който щраква
и те изпраща,
за да идваш пак.
2020
Някъде отвъд мъглите
Някъде
отвъд мъглите
и на дъното
на всичко,
някъде,
където дните
са търкулнати
кълба
и копнежът на душата
е единственото
място
със вълшебен
кислород…
Там ще дойда.
2020
Снимка
Свършиха секундите
в кратката минута.
Свърши,
и
търкулна се.
Друга?
След години.
Но остана в лампата
малка пеперуда
и прашинки пясък,
и вода с лимон.
Някак ще преглътнем буцата във гърлото,
вгледани в морето, в бурното небе.
2020
Искряща радост
Искряща радост
как се произвежда
е тайната на тайните
в света,
но спомням си секундата, в която
душата ти се спря
и ме видя.
Високите огради,
вълшебните цветя.
Как вечно недокоснати останаха
звездите след това.
2020
Музиката е времето, което изтича
Музиката
е времето,
което изтича
от живота ни.
В песента
сме в ракета,
сякаш спрели,
но не сме.
Всичко е космическо,
можем да побелеем в миг
без да разберем
и то…чак когато
стъпим на земята пак.
Музиката е времето,
което просто изтича
от нас.
2020
Времето, което тече
Времето,
което тече
през мен,
има цвят.
Цвят на мед,
на кръв,
или на трева.
Опитвам
да съм
хладнокръвна,
да е с цвят
на вода,
или на въздух.
Но всъщност искам да спре.
В целувката да усетя
всички цветове.
Да съм просто една изгубена жена
в пейзажа.
2020
Не могат цветовете да разкажат
Не могат цветовете
да разкажат
със прасковено
и със резеда…
Не може
на луната златото
да го направи
със бледата си хладина.
Не мога аз
със думите
употребявани.
И боса и несръчна
във гласа ми слаб
една мелодия се мъчи и се къса,
и се излива пак,
залутана между щурци
и пропасти от тишина
и няма как да те достигне,
няма как,
и тук е чак на края на света,
защото ще се плъзне в три минути
и ще свърши
като звезда,
изпълнена със хиляди години,
и всеки ден-
далечен,
вечeн, цял.
2020
Искам още целувки от това лято
Искам още целувки
от това лято.
Не ми достигнаха
кратките, сухи минути
горещ пясък,
ледените му
пориви,
точно като се разтопя,
скритите му
в тревата
усмивки.
Изгоря ми душата,
остарях от страх.
Искам още целувки.
Сега.
2020
Времето сгъвам на шест
Времето сгъвам на шест
във хартиена
лодка,
и го разгъвам пак
като покривка
за гости.
Времето-вълшебната кърпичка
на дърваря
за топъл обяд,
от която веднъж изскочили
сто тояги.
Приказките крият кодовете си
и не мога да те стигна
просто така.
И се сгъвам на шест
във хартиена лодка.
….
P.S. А също на облак,
и на кълбо.
2020
Лятото съблазнява
Лятото съблазнява.
Невинно, но от сърце.
Сочна праскова,
хладна сянка
и аромат
на кафе.
Разказва мечтите си вечер-
полъхва,
кани
щурци.
Нежните фойерверки-
светулките-
са погледите му
със искри.
Скоро ще сложи на масата
вместо хляб-царевичен кочан
и аз ще прошепна: „Да,Да…“ в жегата
и просто
ще се предам.
2020
Отиде ли си любовта
Отиде ли си любовта,
остава
всичкото останало.
Небрежно цвете, красота,
под път,
над път,
боляща само.
Остава крясък скрит
във всяко
„добро“ и „мило“,
и „било“,
и стъпките, завити
в пясъка,
санскритско някакво
писмо.
„Дали, обичал ме е, още,
дали за него, съм, била….“,
Въпроси, хвърлени във коша
със най-любимата игра.
Отиде ли си любовта,
ще се порадваш на живота.
Във тебе ще се блъскат все
целуващи се хора.
От музики ще е пропит
света,
от залези
и нощи.
Като приготвено платно
сърцето
ще попива още.
2020
Да легна по гръб във тревата
Да легна по гръб във тревата,
от слънце
и песни
обляна,
навсякъде
да е лято,
а в мен да е
тихо
и
хладно.
И всичките стаи
в душата ми
да зяпат с
прозорци
големи.
И бързи уплашени
лястовици
да влитат внезапно
във мен.
Как целият въздух
издишан
препуска
като дете,
щастливо и босо
за малко,
за малко
преди
да се спре.
Целувам и плача,
умирам.
Щастливи са всичките жаби,
щурци, скорци и животни,
които
провеждат с телата си
тока на вселената
просто ей така.
2020
Радост
Расте и напира-
река
наводнена.
Расте
без причина,
руши
с чужди сили,
дошли отдалеко,
дошли
без да искам!…
Обувката малка
от някакво лято,
в която се спъваш
сега
на тавана
е сняг стогодишен,
отгледан в съня,
заседнал с години,
стопен изведнъж.
И ти-тъй голям,
разсъдлив
и облечен,
и знаещ, и можещ,
се суетиш,
с усмивка протрита
от детските дни,
и даже не искаш
да спираш сълзите,
окъпан от радост,
неземен,
щастлив!
2020
Попивам като с памук
Попивам като с памук
душата,
че се разлива навън.
Хващам коте,
пускам писмо,
стискам и мачкам
лист от роза.
Не мога да накарам
мъчното да спре,
нито да престане
възхищението…
Като малка локва
на пътя
ще се изпаря,
някой ден силно
като напече.
2020
Отново и отново целувките на времето се връщат
Отново и отново
целувките на времето се връщат,
краката ни покриват
със вълни.
Солени, топли.
Превръщат ни във богове за миг,
и ни оставят
после.
Отново и отново
изоставени на себе си,
складирайки отчаяно
мелодията-
във сърце,
във куфара на песента-
на младостта
красивото
лице.
2020
Събуждам се, и въздухът е вкусен
Събуждам се, и въздухът
е вкусен.
Изсипвам се във мократа
трева.
Да можех да съм
пиле,
коте,
куче,
да се търкалям,
и да изпищя.
Да можех във дървото
да се хвърля!
Да се заровя
в бледи цветове!
Но явно див човек съм –
как изящно
подушва клонче котето
с носле.
И толкова пчели
едва пристъпват,
танцуват,
с пируети…..-
тържества!
Едва докосват с тихичко жужене,
и после се оттеглят със поклон.
Кръвта на котката ми е по-синя
от мойта
днес.
Как нежно на ръба
на покрива стои,
извила шия,
застинала на нота от Шопен.
Разпъната от красота отвътре
е сякаш всяка стъпка,
всеки тон.
А аз съм тромав и двукрак човек.
Готова да почупя всички клони,
тревата да навия на руло,
цветята да наскубя…до едно!….
2020
Когато влизаш във сърцето
Когато влизаш във сърцето
е пълна
тъмнина.
Тихичко се промъкваш,
без свещ,
сдържаш дъха си.
Опираш се
на стената,
която те е довела
тук,
вкаменен,
жив престъпник.
И цялата тая внезапна топлина
те блъсва в гърба
и те обезсилва съвсем,
изоставят те
краката,
падаш
разглобен.
И тогава,тогава…
чуваш
солото
на китарата.
2020
Като врабче сърцето ти държа
Като врабче сърцето ти държа
в секундата,
преди да се усетим –
и после идва
детска лекота,
и после радост,
и внезапен страх…
И после всичко вече е реално.
И после всичко вече се разбягва,
казвам: да,
подреждам, да,
прозореца отварям.
2020
Събрала се е много песен в мен
Събрала се е
много песен
в мен.
От всяко мило нещо
се разплаквам.
Като вода,
която подкопава,
звучи отвътре
и ме мокри цялата…
Не знам до днеска
как съм оживяла.
На каша са мечтите ми,
тъй-клети,
и щастието-както го очаквам,
съвсем се е размекнало
над мене-
ухаещо и облачно
небе.
2020
Един ден до пролетта
Дори когато разхвърля,
така красиво ухае.
Кокетно и кротко, сякаш
от дъното на
влюбена душа.
Какво е да издишаш
Роза,
или да млъкнеш
с Камък.
Излива си душата
и ме напива.
Шляя се, и хлипам,
и искам „да порасна голяма“…
Един ден.
***
One day until spring arrives
Even in turmoil,
It smells so gently,
neat and gentle, as if
from the bottom of
a soul in love.
What is it to exhale
A Rose,
or shut up
with a Stone.
It pours out of its soul
and makes me drunk.
I’m wondering , and I’m sobbing,
and I want to “grow up a big girl” …
One day.
2020
Къде се криеш
Къде се криеш, сърце,
къде?
Зад облаците,
под небето,
в къщи на хора,
които са жестоки,
в думи на нежност,
хвърлени отвисоко!
Къде се криеш, сърце,
къде!
Цялата земя се повдига
да те стигне,
и всяка малка трева,
И сънищата се късат като перде
в ръцете на дете….
Къде се криеш, сърце.
2020
Настигат ме искрици
Настигат ме искрици
от огън
затаен.
Напълват се следите ми
с вода
от дъждове.
Където и да тръгна
се спуска златен
лъч,
но някъде далече
назад
е скрит
ключът.
2020
Отделеното време за гушкане
Отделеното време за гушкане,
упоеното време
в мечти,
разтопено в усмивки,
в молитви,
в замечтани целувки
насън…
Това е Времето на човека.
И ръцете да стигнат ръце,
и очите да срещнат очи,
че ще падне един ден в Земята
и цял ще се подари.
2020
Ще повикам лятото
Ще повикам лятото
да дойде,
да прескочи само
за час-два,
във целувките
да се опомним
и ръката ми
да подържи.
Знам, че не е времето сега.
Знам, че зимата е господарка.
Но ще се усмихвам цяла нощ,
и ще кажа на Надежда
и на Блага.
2020
Тъгата се натрупва като прах
Тъгата се натрупва като прах
във къща,
обитавана от хора.
Така голям за мен
е този страх,
с мечтата му,
разтягаща света!
Стоя като откъсната минута,
която часовете ще догони,
излегната по гръб на сламата
в последния вагон
на вечността.
Китарата живота нарисува.
Напълни хоризонта
със истории.
Усмивката ми детска само следва
човешките ръце
на китариста.
2020
Със силата на морето
Със силата на морето,
със силата на големите
тежки
вълни,
със силата на големите
тежи
вълни през зимата,
когато никой не обича
морето,
и то е самò,
със силата на самото
необичано
огромно
разгневено море,
когато надига вълните си…
но точно тук смени гнева с обич,
и го умножи по пет,
по всичките бели вълни,
вълна след вълна, след вълна,
след вълна….които идват.
И идвам,
и вече съм дошла.
2020
Когато става много празнично
Когато става много празнично,
когато истинската радост
като лъвица
обикаля
незащитения ни лагер,
намираме си таен начин
желязото
да разтопим.
Хвърчило детско ли ще пуснем,
ще се напием ли до смърт,
на пръсти ли ще стъпим плахо
в мечтаните земи насън,
в прегръдки искани ще паднем,
пропускайки
сълзи навън….
когато истинската радост
като лъвица обикаля
незащитения ни лагер.
2019
Усещам, че се вкаменявам
Усещам, че се вкаменявам,
превръщам се в парче
скала,
масивно
и неуправляемо,
изпълнено
със тишина.
Откакто споменът изстина,
и го понесоха цветя,
и гълъби
го озвучиха,
ти се изгуби
в песента.
Останах като ръб на пътя,
като затрупана вода
в забравено от бога място,
във резерват от топлина.
2019
До края на света
До края на света
копнежът да извика.
До края на света,
до края на звездите,
до пълен мрак и студ,
където съм безсмислена
прашинка,
и Слънцето
е огън без душа.
До края на света
копнежът се надига
като дете,
поискало да тича,
което няма кой
и няма как
да прибере.
До края на света
ще те обичам
и ще викам.
Дърво ли си,
елен ли си,
или затрупващ сняг…
Лицето ти така
и не разказах,
мелодията на душата ти
ме води за ръка.
2019
Завиха облаците всичко
Завиха облаците всичко.
И скрити от света,
прибраха си съня
въздишките,
изглади се
повърхността.
Усмихна се
самата младост
с достойнство
и със лекота.
Но като въгленче придърпва
и пáри вътре
любовта.
2019
Обичам да
Обичам да стоиш далече,
да те гледам,
да гледам как стоиш
на времето от другата страна…
Усмивката ти страшно ми харесва.
Харесва ми
да искам да ме вземеш,
да искам да съм най-красива на света,
да бъда нереална,
и далече,
и нищо да не правя,
и нищо да не знам,
за да не губя време, да не се разсейвам
от това, че
усмивката ти страшно ми харесва.
2019
Ще издраскам по стените
Ще издраскам по стените
на пещерата си
още няколко
призрака,
стъпки
и сърца.
Каквото и да стане
и остане,
e купчинка
дрехи,
забравена
край огъня
преспа сняг.
Реката взе момичето
към голямото море.
2019
Поливане на цветя
Редуват се слънце и дъжд
в мазето, под покрива,
в двора.
Притичват
последни нищожни
желания, бързи от срам.
Затваря си залеза Портите.
А Утрото с хладна ръка
обира съня
като паяжина
и ме изпраща за хляб.
И аз се запътвам унесено,
заета да виждам света,
да дишам, да чувствам
каква машина съм,
за поливане на цветя.
2019
Сърцето ми ще се пръсне
Сърцето ми ще се пръсне,
стиснато така.
Магнитната планина
ме залепи
от всички страни.
Въздишка,
или
вик-
толкова от мен
в тоя живот.
2019
Ще се изтрият меките следи
Ще се изтрият меките следи
и няма повече оттук да мина.
Във сънищата – пръснати трохи,
които птички под носа ми взимат.
Бездруго е добре да съм така
загубена,
окъпана във
мрак,
защото светлината ме порязва
и няма да те видя пак.
2013
Млякото
Млякото се прави
във оборите,
в дните мрачни,
в кал
и с тънък вятър,
който през прозорците
минава
и душата
драска
като коте.
И какъвто и да бъде шоколадът после
и
луксозните бонбони,
нежно
опаковани,
истинското мляко
има вкус на топло,
чак от детството
запомнен.
Вкус на живот.
2019
Спри скръбта
Спри скръбта като кръв,
ръка на сърцето си сложи.
Спри скръбта, която извира
внимателно, с любов.
Колко време имаш?
Може нищо да не разбираш,
Може силата ти някъде
сега да спи.
Отпусни се изцяло в ръцете си.
Спри скръбта, която извира.
2019
Сърце
Като вулкан,
заспал преди години,
съвсем преди да се родим дори,
напълно безопасен,
обитаем
от първия ни плач
и вик.
Като вулкан,
във който всичко спи,
любимо и познато за очите,
и само леко топли
са гърдите,
когато непознат
ги доближи.
Приятно топли,
гладки…
Да те побият тръпки чак.
Ще се събуди ли?
Опасно ли е?
Как?!…
Или във сън животът
ще премине –
пак.
2019
Въздухът ме задушава
Въздухът ме задушава
с меката си красота.
Сякаш всичко е напразно,
щом не се отдам докрай.
Сякаш че убивам, правейки
куп неща, различни от
дишане,
и обожаване
на нюансите
в звука.
Говори ми, или скърцай
с зъби, с мъничка трева!
Разгърни я тая страница,
пей ми, за да не умра.
2019
Космически
Космически
вече не съществувам.
Избухнах с трясък,
и сега свети само
фенерчето ми в двора
като храня котките.
Класически
не съм съществувала
въобще.
Кислородът спря
преди да дойде тока.
Няма ме „в буквичките“.
Езиково …
още се разнасят
„Ах“ и „Ох“
и псувни,
и сладникави целувки…
Но все пак се разнасят…
?!
Парадокс.
2019
Толкова обич - ръце, колене
Толкова обич-
ръце, колене,
скъсани вечери
в джоба…
Дни утаени, капещи
точно по ръба
на пропастта
на копнежитe.
Няма да бъде изпята никога
Песента,
Нито чашата-изпита.
Няма нужда просто исторически
от сърца на склад,
нито от любов
на книга.
2019
Детство
Беше силно.
Сега не боли.
Нежен белег,
разгърнат във дните,
като номер на страница
в долния край,
с който просто
отмервам всичко.
Беше пълно с копнеж
като пролетна нощ.
Кратки звуци,
молитви горещи
и покрити пътеки, ухаещи прясно
на живот,
и нищо,
взето за вкъщи.
Беше бързо,
прекрасно,
далеч,
като влак, който
къса пейзажа.
И душата-
пияна от щастие,
и ръцете-в мехури от работа.
Като топъл пуловер в нощта
вълшебствата
се изплитаха
със коприва
и все на ръка,
с детски страх,
с необятна магия.
2019
Стари снимки по килима
Стари снимки
по килима,
като клечки
изтървани…
Стегна ме
и замириса
на гора
и на любов.
Днес водата на сълзите
Няма как да изгаси
пламналите сто години,
радостта от сто прегръдки
и страха, че си далеч.
2019
Песен
Облива ни
и загорчава,
и после като карамел
отново ни превръща целите
в прегърнати до смърт
човечета.
Каквото кажем-ще е малко,
не е ли във целувка цялото.
Каквото премълчим-ще падне
в краката ни
като врабче.
2019
Горя, и дълго лятото остана
Горя, и дълго
лятото остана,
забави се,
забрави се така…
Отпускаше се
в жабешкото крякане,
задавяше се в мъки от любов…
Услаждаше му се до сълзи
музиката
и всеки топъл поглед,
впит в нощта…
Горя, и дълго
лятото остана,
забави се,
забрави се така.
2019
Във миризмите да се сгуша
Във миризмите да се сгуша,
в Присъствието
на Река,
в прегръдката на всички звуци,
в грижовната им
честота.
Като изгубено животно,
надушило
пътечката си,
зарадвано отдън душа,
препускащо с ръце, с крака…
Да стигне,
за да запрегръща,
да падне,
за да се стопи,
като набъбнала смокиня,
като избухнали сълзи.
Къде си, Господи на клетите,
изгубилите
се животни,
порязани с жесток копнеж,
със сънища от кадифе…
Ела да ги допреш със лапа,
ела да влееш топлина,
да завъртиш ключа в ключалката,
да ги събудиш през нощта!
2019
Не е важно
Не е важно
какво е станало.
Важно е
как валя…
Колко пътеки
във кръг,
във тъмното,
в колко усойна
гора.
Важно е как капка по капка
душата стана
на пещера
със ехо,
и свои лилави
камъни,
скрити
от дъжда.
Важно е колко от часовете
с въздишки се вдигаха
над града.
Колко отскочили, пълни с хелий
минути
ме хващаха
за врата.
Тук на земята…
Какво да стане.
Станалото-сефте!
Колко клавиша настъпи душата,
на кои струни
пусна перце.
Замръзна ли в шепите
на целувката,
беше ли обичта
един истински летен припек,
само че без сърце.
Тук сме, да си помечтаем
за всичко,
което няма как да е.
Пеперудата прави крилата си цял живот,
за да полети
за ден.
2019
Чувство
Толкова е мило,
че от сладост
чак сърцето
да те заболи.
Да ти липсва,
но пак
да се радваш,
както в истинските
детски
дни.
Във съня ти
да ти се усмихва,
да блещука кротко
като лъч
и едва когато се събудиш
да се пъхне бързо в куп неща.
Да е сякаш вечно,
без да бъде.
То е огън,
но гори без теб,
то те храни,
но не му признаваш…
вечно скрито,
вечно без да е.
Толкова е мило,
че от сладост
чак сърцето
да те заболи.
Ще умреш като трева,
като изгубен ключ,
само то ще си остане в тебе.
2019
Някой хвърли по стъклото
Някой хвърли по стъклото
камъче,
някой на сърцето ми
почука.
Сбутана, във тъмното затрупана,
радостта издраска
и избухна.
И сега играят по тревата
и търкалят спомени годините.
Вчера, утре и
„Какво ще стане с нас…“ –
думи изветрели,
без душа.
2019
Ръце, които като мрежи
Ръце, които като мрежи
са ни оплитали
до смърт,
Ръце, които са ни спрели.
Ръце, които ни държат.
Но като чай се изпарява
в безкрая всичката любов.
И непознати подминават
лицето, мокро от любов.
2019
Земята беше много топла
Земята беше много топла
и цялата любов попи.
Потънаха
пред очите ни
златните
меки
дни.
Изпадна през рамо,
изплъзна се
верността.
Пътеките наводнени
станаха
на река.
Животът ми се сбогува
с най-ценните си
перца.
Опитвам вкуса на утре
облечена
и сама.
2019
Пресрещат се лъчи и студ
Пресрещат се лъчи
и студ.
Обиди, сгънати в писмо.
Разпределените години,
разпръснати на пух и прах.
Пресрещат се целувки чужди
с ръце,
отворили врата.
Във този свят танцуват
всички,
но сякаш без да разберат.
И в миг,
понякога се случва-
замръзваме
от поглед мек,
дошъл едва да ни докосне…
и всичко е възможно пак.
***
Beams of light
meet the cold.
Insults, folded in
a form.
Allocated years,
All,
Scattered on
A dust and fuzz.
Kisses of stranger meet
Hands that open
Hidden doors.
People’re dancing in the world,
Though they often
Just don’t know.
And there comes a second,
It might happen-
We might freeze
From a gentle look, there
Just to touch the soul – “hello”
All our life
Becomes again
Fine and beautifully
Possible.
2019
Събрахме си дрипите, ценните камъни
Събрахме си дрипите,
ценните камъни
и сълзите пръснати
в шепа.
Събрахме, завързахме,
скрихме,
потулихме,
и ето ни-нови и весели.
Блещука росата,
разнежва ни вятърът,
и скоро животът
ще свърши.
Зад нас се търкалят
мечти-
златни прътове
и удрят ни все
през лицето.
Каквото можахме-можахме!
Издраскахме!
В следата ни няма ръждиво.
Боля, но ще спре
А и залезът идва
с прегръдка сърдечна на живо.
***
We’ve gathered all our precious rugs,
The priceless stones,
The tears sprayed
In cupped hands.
We’ve gathered all, we roped, we hid,
Here we are-brand new and full of joy.
The shimmering dew,
The gentle breeze,
And all life soon will be gone.
Behind us Dreams are
rolling –
With their golden rods –
And hit us in the face,
We used to it, as always.
What we could do- we’ve done!
We somehow climbed it up.
There is no rust traced behind.
The pain still stays, but it will stop
Here is the sunset, that’ opening
Its huge live hug.
2019
Умееш ли да се отпускаш във ръцете
Умееш ли да се отпускаш
във ръцете
на реалността?
Със грапавия си език
незнайни чувства
те близват
по крака.
Умееш ли да се отпускаш?
Умееш ли да се оставяш
в ръцете на живота?
На погледа му лош,
внезапно стоплен,
да кажеш: “Да“ ?
Умееш ли да готвиш?
Умееш ли скръбта?
Умееш ли да чакаш?
Умееш ли напразното мечтаене?
Умееш ли да се отпускаш
във ръцете
на реалността.
2019
Натрупаните ти богатства
Натрупаните ти богатства,
преглътнати,
напълно скрити,
натъпканите под леглата,
обичаните
със години.
Те винаги стоят отхвърлени,
спасени някак
по брега,
когато носят се водите ти
студени
бясно
през глава.
И няма как да си ги върнеш.
Забавяш, и се разширяваш,
докосваш на морето вечно
солените води с уста.
2019
Показва се… една усмивка
Показва се…
една усмивка-
ръка,
замръзнала за миг.
Върхът на айсберга
е всичко.
Водите пак ще изравниш.
Размърдва се далече,
с ехо,
дълбоко в теб,
което спи.
И малко камъче да тръгне,
напълно ще те разруши.
2019
Няма да се свърши лещата разсипана
Няма да се свърши лещата разсипана.
Няма Бабата да се разсее.
Винаги ръцете
ще са вързани,
Печката за мен ще тлее.
Винаги полекичка, небрежно
Ще показвам вместо пръстче-кокалче
И сърцето ще подскача бясно.
Тъмната гора със зверове
ще е най-лиричното
богатство.
Но понякога си казвам: Стига!
Спри се, Събуди се, Изкрещи!
Скъсай с
тоя груб живот и ласките му.
Просто го надвий.
***
The chores will never be over.
The old witch won’t detract.
My hands will always be tied up.
The stove will smoulder, ready for me.
And always so slowly, like a trickster
I will show instead of a finger- little knuckle
And the heart will bounce wildly and fast.
The Dark Forest with all its beasts
will be my only longed home.
But sometimes I say to myself
Enough!Just wake up!, And scream
Break with this rude life and its touch.
And go ahead against it.
2019
Разсипах старите играчки
Разсипах старите играчки,
наметнах детското палто
и се затичах по снега,
и ме обгърна топлота.
Отръсках се като дърво,
разперих всичките си
пръсти.
Със хиляди игли зелени
настръхнах…
и избягах вкъщи.
За малко само го видях!
Родѐн за мен,
Елен в гората…
Живея,
за да прочета
на пътищата му
писмата.
2018
Всяко нещо иска въздух, време
Всяко нещо иска въздух,
време.
Може да разцъфне изведнъж,
Но сънят подземен трае зими.
Коренът яде, за да расте.
Коренът пътува, без да иска.
Разговаря с долната земя.
Хваща с трепет всяко живо нещо
и го пази, както баба-свещ.
Няма име стръмният копнеж.
Тегли ни надолу, без да гледа.
Сляпа, пълна с чувство,
Любовта
търси да усети само пулса.
Няма тук абстрактна красота.
Тук вибрациите се пресрещат
Няма думи, няма светлина
Просто ритъм,
за живот надежда.
Всяко нещо иска въздух,
време.
Може да разцъфне изведнъж,
но сънят подземен трае зими,
дълги зими, пълни със копнеж.
2018
Ще ми дадеш усмивка
Кратка песничка
Ще ми дадеш усмивка,
морето-за разкош.
Две-три по-бързи крачки
и дума-за разкош.
Ще ти подам филийка
на огън-за разкош.
И дълго ще стоя
във коридора тъмен,
безмълвно
за разкош.
И някъде в съня си
Ще станем много близки
като деца в гора.
И с първата мъгла
ще се стопим безкрайно,
със изгрев-за разкош.
2018
Живееш в ленивия огън
Живееш в ленивия огън
който не ми говори,
В потока на нощта,
който равномерно
носи тела
по вълните на пианото ми
под звездите.
2018
В дървото разтопено
В дървото разтопено,
разпалено до кръв,
изгубено до смърт
-небрежно се видях-
в дървото разтопено.
В небето разярено,
разкъсано до кръв,
нарязано на кръст
-смутено се видях-
в небето разярено.
Навивам се на топка,
по-свита от змия,
по-ниска от тревата,
по-тиха от вода.
2018
Това соло влиза в душата ми
Това соло
влиза в душата ми
и я разтваря,
и се заиграва,
и се разхожда,
освобождавайки
всичкия ѝ кислород,
слиза до най-стръмните места,
не като пътник
изтерзан,
а вълшебно
като ухание
на роза.
2018
Край печката, с нарязаните дюли
Край печката,
с нарязаните дюли,
с примижващото куче до крака,
със мъркането на поне две котки,
със пръснатите листове във кръг.
Не искам да чета,
а да мечтая.
Не искам да умирам,
а да спя
и в сънищата бавно да блуждая,
опитвайки от всякакви неща.
Вкусът на всичко, за което вчера
си казвах: „Утре!“, преди
утре да е тук.
Но утре просто никога не идва,
То пак отива в „утре“ с някой друг.
Запича се коричката на кестена
и някакъв небрежен саксофон
в душата ми си прави магистрала,
а аз стоя…и просто се оставям.
2018
Размърдва се денят като картина
Размърдва се денят
като картина,
в която недовършени
и мокри,
се плъзват мигове
един към друг.
С очи те търся,
но те няма тук.
Ръката ми
избърсва малка
капка
и спира
в гръбчето
на рамката.
„Глупачка!“-
ме залива
Залезът.
2018
Заинатявам се да бъда тъжна
Заинатявам се да бъда тъжна,
когато съм.
Затворен да остане куфарът.
Обичам сенките
и зимните студени дни.
Тревожните очи са толкова човешки.
За малко ще съм жива тук.
Запазвам си вкуса на мокрите листа,
на чакането с дни, с минути дълги,
в които се решават толкова неща.
Кое да нацелувам по-напред-
ръцете, с нежната им геометрия,
сърцата, с детските им страхове…
и времето изтекло.
2018
Зад въздуха издишан
Размърдва се денят
като картина,
в която недовършени
и мокри,
се плъзват мигове
един към друг.
С очи те търся,
но те няма тук.
Ръката ми
избърсва малка
капка
и спира
в гръбчето
на рамката.
„Глупачка!“-
ме залива
Залезът.
2018
Превръщам се във цвете
Превръщам се във цвете.
Стаена неподвижно,
забравена на слънцето,
отпусната в дъжда.
Какво ще спре при мене?
Какво ще ме отмине?
Какво ще ме ужили
по голата ръка.
Превръщам се във цвете.
Стаена неподвижно.
Зависима от въздуха
съвсем като човек.
И тези пеперуди,
Които ме облитат…
Как силно ме привличат!
Как могат да летят!
Превръщам се във цвете.
Красива непременно
по вътрешно усещане.
Завинаги ли влизам
дълбоко във нощта?
Превръщам се във цвете.
Тъй временна и кратка.
Горещо осъзната
във острата зора.
2018
Как искам зимата
Как искам зимата да дойде!
Да ме притисне със снега,
да ме обвие като буба,
дъхът ми
да струи
едва.
Да ме облъхне
с леден вятър,
със свежест,
остра като нож.
Да угаси от раз мечтите,
на раните – коричка лед.
Че жилото им е голямо.
И като въглен, и пчела.
Не мога да ги различа.
Като заседнала стрела,
която пазя,
и изваждам.
2018
Целувките
Целувките на слънцето
и после-
на дъжда,
и после-
пак на слънцето,
и после-
на дъжда.
На пътя съм примряла
като цветче
без дом,
избягала и хваната
в ръцете на деня.
Замаяна от топлото,
пияна
от любов,
обляна
със внимание,
обичана
дълбоко.
2018
Прегръдките
Прегръдките
и нежността
и хващането
за ръката
усещам като одеяло
дълбоко някъде в съня.
Душа душата ми пресреща
за миг
и после
се топи,
и как, защо
кога, какво е –
това са стъпки
без следи.
Но за сърцето ми пътечка
направена е
във деня.
Вървя, чета,
треви разглеждам,
обгърната от топлина.
2018
Със нежност, мекота
Със нежност,
мекота,
и на усмивката
със скритите цветя,
с едва родения
в гласа въпрос,
за който думите
ги няма,
и цялата душа
като парфюм
разляна…
Такава твоя снимка
си направих.
2018
Пристига лятото и всичко се стаява
Пристига лятото
и всичко се стаява,
притиска се към мен
в нощта.
Отново съм момиче малко,
очакващо
вълшебния любим
със поглед на елен.
И всичко, за което
си живял,
и всичко, точно както
си представяш-
сега пътува
с всеки миг
към теб.
С парфюма на река
в нощта,
с оркестрите, затънали
в трева,
със пръснати светулки-
въздишки от душа…
Сърцето ми забавя, и забавя…
едва се справя.
2018
Във тъмното, във сенките прикрити
Във тъмното,
във сенките прикрити,
където само ароматът
на розите
расте,
и никой жив човек не стъпва от години,
където се промъкваш
с разляното кафе,
със детските мечти,
в съня отвити,
там спрях и те видях,
и всичко се реши.
Оставам във ръцете на щурците,
във човката на славея,
на жабите в гърлата,
в прегръдките
на мокрите цветя.
2018
Избърсвам със ръка следите
Избърсвам със ръка следите
от старите мечти,
от теб,
от старите разтърсващи
и смешни
страхове,
от детските копнежи по морето,
от детските копнежи
по реката,
от детските копнежи
по щастлив живот.
И влизам във вратата на живота си
като пиян вандал,
а после се заключвам
с чувство на вина.
Като изстрадал
собственик
държа
раздадените карти
-една дузина сметки за разплащане,
и истинска любовна картичка.
2018
Денят напича
Денят напeче,
всичко свърши вече,
и нажежено сиво
е небето,
и щъркелът-
като градушка бял.
И хлад,
и щастие
минават пред душата,
разпъната
като чаршаф
от край до край.
2018
По тениска, по скъсани сандали
По тениска,
по скъсани сандали,
по спомени
на баба ми,
по белезите
от игра.
По линиите на ръката ми
и през съня ти,
и през съня ми,
и направо
през калта.
По линиите
на желанията спрени,
обраснали с трева,
където ще се скитат други
във цветята
по тениска
и с пусната коса.
2018
Такова нежно резедаво
Такова нежно резедаво,
душата да те заболи.
Заспиват тежките предмети.
Отминалите плътни дни.
Една несигурна усмивка
се плъзва като морски бриз
и става розова целувка
със скорост две секунди в миг.
Излишни са ми всички дрехи.
Във огъня-багаж и памет.
Такова нежно резедаво…
Живот да почне. И да стане.
2018
Болестта ми е голяма
Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.
Искам да разкъсам ципата,
дето плътно
ни обвива
и ни спира да обичаме,
да летим,
да можем всичко.
Като вързани с въжета,
като сплескани в картина,
между страници на книга,
в ъгъла на скъсан ден.
Сякаш слепи,
сякаш глухи,
с обезсилени ръце,
на прегръдки пестеливи,
със убодено сърце.
Болестта ми е голяма.
Необятна
и без край.
Пълна с въздух
и със жажда,
запечатани
в писмо.
Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.
2018
Като гръб на кит
Като гръб на кит
над водата,
като постоянно
натиснат
черен клавиш,
като забравена
нощна лампа,
тази любов звучи нереално,
а вярно,
тази любов
е любов
за душата.
2018
Топъл вятър
И колкото беди
да се изсипят,
като дете
напира
радостта.
Измъква ме, залива ме,
и иска,
и не разбира
за какво тъжа.
Смехът,
играта-
бързо да затичаме-
да паднем и да счупим
куп неща,
и много много силно
да обичаме,
да сме красиви,
скрити в светлина.
Объркан е света.
При толкова велики
мечти и хора,
мъдрост и тъга
като капризна роза
искам още
писма от вятъра,
и още от дъжда.
2018
Смили се над мен
Смили се над мен.
Спусни един лъч.
Стопли един ден.
И лятото да спре.
И целият живот..
И после-вечността.
Озари ме от глава до пети
за миг
като в песен.
Това е положението.
Един поглед през рамо,
пълен с мъгла..
Едно вечно голямо
океанско ДА.
2018
Прегърни любовта
Прегърни любовта,
все едно се е случила,
все едно е билá,
тежка, цяла, прочувствена.
Все едно вече всичко
е изпито докрай
и с пияна глава
обожаваш света.
Разходи се във дните,
в които си цял,
и от мъничко болка
изтръпваш до бяло,
и от бърза целувка
летиш над града.
Прегърни любовта,
все едно е заспала,
все едно е пропуснала
точния влак.
И сега там на гарата,
в белия сняг,
някой някого винаги
с нежност ще чака.
2018
Опитваме
Опитваме да вкараме
в живота малко смисъл.
От любовта си капки кръв.
От миналото бисер.
Затопляме храната.
Прегръщаме.
Топим се.
Като свещички тънки,
главата ни гори.
Опитваме юначно.
По малко.
И по много.
Четем, и спим,
и вярваме,
и всичко до ръба.
Животът не разбрахме.
Привлича ни дъхът му.
Като към силен мъж
обръщаме лице.
Дали ще ни удари,
Дали ще ни целуне.
Дали ще трепнат устните му
с крайулично цветче…
***
We try to put in Life
some sense.
From our love – a drop of blood.
From our past – a small white pearl.
We warm the food.
Gently embrace.
We melt.
Like thin candlesticks,
our heads get burnt.
We try hard.
With small steps.
With huge strides.
We read, and
we sleep,
and believe,
We just do everything
we can.
We couldn’t get Life.
We couldn’t understand it.
We follow it’s breath.
We turn our faces
As if Life is a strong man
Will it hit us,
Will it kiss us.
Will his lips quiver
with a little flower on our way by the road …
2018
Одраскаха
Одраскаха душата ми
красивите неща.
Те с мене поиграха си.
И да, щастлива бях.
Одраскаха душата ми
копнежите по здрач.
И тежко инфектирана,
и безразлична, бях.
Като ранено коте
в дъжда
под някой храст
днес благославям лятото
и любовта прекрасна.
И всеки поглед, хвърлен,
изпълнен със живот.
И крехката ни твърдост,
И „не“-то
от любов.
И нежните очи,
Загледани далече
в мечтите на душата,
в оная светлина
която все затискаме
направо със ръце…
Изгаряйки безстрашно,
невежи, съвършени.
2018
Най-чистата
Най-чистата и проста красота-
Вълшебството,
затеглило сърцето,
смехът, разкъсал
всяка сериозност,
сълзите от възторг.
Натам ще тичам
като балерина,
която се върти във кръг,
дори да се разбивам,
да се свършвам
в черупката на всички
мерни единици,
които ме залепят за листа
на тоя зимен ден,
в който вали.
2018
Обичаме ли - стискаме с ръце
Обичаме ли - стискаме с ръце
като деца,
макар че сме големи.
Обикнатото искаме за нас!
Обикнатото
си е вечно
наше!
И сякаш ни разкъсват на парченца,
когато кажат: „ Просто забрави!“
Кой може да забрави вятъра,
в черупката напукана
попил?
Кой може да забрави слънцето,
проникнало чак в тъмното сърце,
изпило тягостните страхове…
Дъждът, накиснал ни като от кал.
Не , няма да забравя.
Ще се давя.
Ще си припомням,
Мрачно ще валя.
И после ще танцувам
и ще раждам,
и много, много, много
ще хвърча.
2018
Не мърдаш
Не мърдаш-
да не се събудиш,
гнездото да не стане тясно,
да не събориш нещо важно,
да не изпаднеш от високо.
Не мърдаш-
да не се развие
спиралата на любовта,
главата ти оплела нежно,
превърнала живота
в пух.
И само дишаш равномерно,
преструвайки се на листо,
във ритъма, едва намерен,
но пълен с пресен
кислород!
Скован във трепет нечовешки
от идващата светлина,
от бързината на конете,
от целия вибриращ свят!
Как топло е!
И как студено
ще бъде, беше, би било.
Една секунда – звук
в сърцето
с пробождане
като от нож!
***
Don’t want to move-
Not to wake up,
Not to feel the nest too tight
Not to break something precious
Not to fall from too high.
Don’t want to move-
Not to unroll that love spiral,
Knitted gently around my head,
made to turn my Life in down.
Better breathe with even rhythm,
And pretend you were a leaf,
In the rhythm, just discovered
But full of fresh oxygen!
Laying numb in the amazing thrill
For the upcoming light,
For the fast speed of the river,
For the whole vibrating world!
Warm and cosy it is now!
Cold it was, and it might be…
A single second – pure sound
Flies right in the heart
like a tiny arrow.
2018
От скъсаното яке на живота
От скъсаното яке на живота
изпаднаха стотинки
и мечти.
Забравени под камъните скрити
съкровища
от детските ми дни.
Сега държа в ръцете си измити
парчета диамант във суха кал
и искам да се върна там, където
си го намерих истински и цял.
Да мога да се върна там, когато
косата ми бе купчина лъчи
и тичах бързо като горски звяр
просто от жажда да обичам някого.
Да мога да се върна там, защото
започвам да превръщам в камъни
лиричните усмивки на деня,
като жена, изгубена от някого.
Да мога да се върна там без време,
да мога да съм звук, трева, листо,
да мога само с поглед и целувка
света да сграбча и да завъртя.
2018
Обичах те
Обичах те.
Не те обичам вече.
Обичам друг!
Но пък и него не обичам!
Обичам ви,
но хич не ви обичам!
Обичам слънцето
и как денят започва,
и как от всичките посоки
се обаждат живи същества.
А вас какво да ви обичам,
само свивате душата ми
на топка.
От вас стомахът ми еv
възел и кълбо.
Обичам слънцето,
и как денят си тръгва,
и как целува дълго планините,
до последната черта…
Как се стопява,
и наднича още…
Как всяко нещо
става камъче във джоба му,
притискано
и пазено с любов.
Обичах те.
Не те обичам вече.
Обичам друг!
2018
Да съм пчеличка, да съм храст, листо…
Да съм пчеличка,
да съм храст,
листо…
Да бъда нещо истински
изящно
краткосрочно..
Да бъда кабел,
включен във
живота
и да отделям
нежно кислород….
От дупето ми
мед да капе…
Свещена е Земята.
Бял танц, и
Просто
Дишане и
Просто
Сладост…
А ние-хората,
сме клетници
нещастни.
2018
Във времето
Във времето
изляна,
изпаднала
от чашата,
попивам във минутите,
издишам часове.
И огънят,
и виното,
и всички цветове
насищат се с парфюм,
изпълват се със звук.
Изпъкват над познатия релеф.
Как винаги била съм тук.
Това – което бях-
със клетката-се взе.
Уж нищичко от мене не остана,
а сърцето пее.
2017
От сърцето на зимата
От сърцето на зимата
пиша детско писмо
със кръвта на скръбта
във студената нощ.
Хоризонтът е ален
и мечтите ми-бели
като сняг, който щипе
и не пита за нищо.
Радостта как изгрява
от черупката тясна,
как увлича душата
и разгъва света!
Ще хвърчим със шейни
и ще тичаме с кучета,
в тоя кратък живот
ще сме всичко
за миг!
Ще направя кафе
и дървата ще пукат,
и ще мъркаме, стиснали
хоризонта в ръце.
2017
Не може мъчното
Не може мъчното
да ме стопи.
Захапва и ме пробва,
оставя грапавите си
следи,
но трябва
да си ходи.
Не съм добра като преди.
Не се разплаквам в дните,
в които слънцето стои
-само-
Един за всички.
Ръцете си ще му предам.
И цялата усмивка.
И ако идват студ
и смърт-
аз ще му бъда всичко.
2017
Да обичаш през лятото
Да обичаш през лятото
тук,
на Земята,
във горещите нощи,
във безкрайните дни,
да стопяваш с целувка,
да порязваш
с очи,
със движение бегло
да отместваш планети
и да страдаш жестоко
във невидим
затвор.
Колко малко е нужно-
кибритена клечица,
кратка дума,
и поглед, забулен в мъгла…
Колко диво печелиш!
Колко страшно загубваш!
щом обикнеш човешки
човек на Земята.
2017
Такава мекота и нежност
Такава мекота и нежност
на въздуха,
като в гласа
на някой, който
е бил лош,
на някой, който си обичал,
но си отблъснал
от любов.
И ето-този ноемврийски
и мрачен ден
ме разтопи,
когато не очаквах нежност,
нито цветя, нито звезди.
През облаците тъмни, слепи
как просто ме пое в ръце,
със въздуха си мек превзе ме,
отнесе ме докрай в нощта.
И как не искам да умирам,
и колко жива съм била!
И как вълшебни са дърветата
с разделящите се листа!
2017
Ако животът свърши
Ако животът свърши
на най-интересното
място,
като във филм.
Ако всичко някакси
почти
е ясно,
остава да се изживее
чисто технически,
или да се прелисти
наум.
Текстът свършва,
идва китарата
с убийственото си соло.
И всички искат
вечно да живи,
или да умрат,
сякаш е едно-
накацали по жицата на мелодията.
2017
Преди…
Преди, с промъкване по коридора
във часове, в които всички спят,
в откраднатите къси времена от близки хора,
как исках да напъхам толкова неща!
Препусках като скитник след товарен влак
и линията на китарата
преследвах като светлинка в гора,
със чувството, че всичко се изплъзва под краката ми.
Сега разкъсвам дрехата на времето
и ден и нощ ли е, ми казва само слънцето във мен.
Луната се отбива за среднощна снимка,
Или пък, да поплачем заедно със славеите.
И пак не стига цялата нощта,
и пак очите ми отворени заспиват.
и бял, денят додето се простира,
аз по-далече искам да пристигам.
2017
Тъгата идва
Тъгата идва
със една и съща
музика,
избира си
една и съща стая,
с едни и същи
чаши
и подаръци,
и стисването на ръката и
познах.
Но аз не искам да и се оставя,
макар да я обикнах от сърце.
Да можеше сега да кажа нещо смешно,
нещо безумно,
и съвсем нелепо,
тъй както правят малките деца,
и просто да я възмутя от дън душа.
Така ще ми олекне…
2017
Когато миг красив
Когато миг красив,
завършен, e…
готов да капне,
да си тръгне..,
да се търкулне
надалече…
усещам много остро
времето.
Не искам да те пускам вече.
Когато всичко ме обича
и идва, щом му кажа
името,
къде са тръгнали минутите!
Защо им трябва да са другаде?
Защо да не останат тук?
С целувки всичко е покрито.И огънят като дете-
със чисто, весело лице…
Върви си Време,
ти от мен.
На себе си ни остави.
2017
Край огъня
Край огъня,
със топлите животни,
с китарата,
плисираща нощта,
със аромата на опечени картофи
и в крайчеца на устните-
от залеза
останала
следа.
Такава е усмивката ми днес,
в средата на октомври.
В най-меката среда
на есенния хляб.
Разгърната като фотьойл, във който
не мога да говоря
и не мога да чета.
И без да пия вино
съм пияна,
замаяна от глад
за още от това.
2017
Гледане на кафе много рано сутрин
Заключена във рамка от листа,
подпряна на дърветата по склона,
загубена в мистична светлина,
разбърквам страниците
на живота си.
На изгрева студените ръце
отсипват ми слана от снощи.
От розовото ръбче на небето
отчупвам,
и поръчам още.
И искам нечовешки да изтръпна.
Да глътна лед, и да се охладя
от нещото, което ще избухне,
успея ли дъха си да сдържа…
Денят ще дойде и ще ме събори.
Голям, красив, нечувано богат
и ще изсипе щедро тук върху ми
любов, цветя, и целия бял свят.
2017
От цялата лятна топлина
От цялата лятна топлина
си взех само две думи
и си ги нося сгънати
като пищов
във вътрешния джоб.
Небето и времето властват
над телата ни,
но всъщност нищо не могат
пред случайните думи,
изпуснати с любов,
зашити
с усмивка неловка.
2017
Застинало море
Застинало море.
Искрящо, без преструвки.
Бе то, каквото бе.
Прибрахме се във къщи.
Не може да го мислим,
когато немислимо е…
То само ще боли
и ще сме беззащитни.
Така е с Любовта.
Прибира ни сърцата.
Превръща ни в глупаци.
Целува по душата.
Но вятърът остана
И в нощите ще свири.
Бе то, каквото бе.
Ти огън напали си.
2017
Последният летен ден
Последният летен ден
не е истински.
Гледаш го с едни отворени очи…
Обичаш го, но вече не искаш.
Плажът е пуст,
масите – празни
от всички страни,
като във филм с лош край.
Нещо те човърка отвътре
постоянно,
дори слънцето да се раздава,
ти си жена, която чувства,
че я изоставят.
2017
Голямото море
Голямото море ни дърпа
Като Голямата Любов,
като красив арабски кон,
като момче със тъжен поглед.
Голямото море владее
на силите ни всички сенки,
на тайните мечти ключа,
и трепването на гласа ни.
Целувката му представлява
усещане за чиста радост,
за вечна радост до небето
и чак до края на света.
2017
Със нежна като акварел
Със нежна
като акварел
ръка
мечтите ни небрежно
се размиват.
И хълма,
и гората,
и нощта,
един във друг,
и звук във звук
преливат.
И дълго още
може да стоим,
загубили на границите края.
Къде съм аз?
Къде започваш ти?
Едно море едва шуми в краката ни.
2017
Във очите му живее смях
Във очите му живее смях.
Във очите му живее мъка.
Във очите му живея аз.
Във очите му сме си във вкъщи.
Много често плуваме в сълзи.
Много често слънце като злато
дави гърлото ни и блести.
Много често просто съм без думи.
С него е човешко да си бос
и да не умееш да говориш,
и да не желаеш да мълчиш,
и да закрещиш на воля.
С него е човешко да си гладен,
и да имаш всичко и по много.
И въобще-каквото и да става,
да затичаш и да си свободен.
Ако не-под някое дърво,
като малко клето насекомо
от порутеното си сърце
да откъртиш сухи стари ноти
и да си напалиш огън.
2017
Тънката игла
Тънката игла на болката
и конецът
на любовта
разказват истории
от края на света.
Ние сме вече
хванати,
всичко ни е
изтъкано,
портретите ни
няма как
да напуснат
плата,
няма как да избягаме,
няма как да размотаем
каквото е намотано.
Трапчинките,
шията…
Цялата душа-
Вече е изпята песен,
която обикаля…
И като много се затъжиш за мен
се разходи по улицата в дъжда.
Някоя стара цигулка
ще ме сложи на фокус
точно там в сърцето ти,
където бях.
Къде ти е китарата.
2017
Нотите са като гладни врабци
Нотите са като гладни
врабци,
като надушат,
че нещо тук става,
че ме избива на рев,
атакуват.
Няма шест, пет.
Всичко разравят
и разбишкват,
всяка троха,
всяка тръгнала сълза,
всичко скрито искат
да се извади,
да се отвори пак,
идват точно в ръцете ми
и направо ядат!
Малки мухлясали парченца спомен
за тях са сребро,
всичко, което за нищо не ставаше
и ме мъчеше до смърт,
наричат любов.
Нотите в мен са като
врабци,
взимат си,
крадат
и хукват по света.
2017
Не искам да те мисля
Не искам да те мисля.
Харесва ми живота.
Прегръщат ме цветята,
целуват ми врата.
Под кожата ми влиза
душата на липата.
Успявам да усетя
минути, часове,
подреждам дни, години,
владея векове.
Когато ме погледнеш,
как всичко просто спира.
Разсипвам всяка захар,
поглъщам всяка сол.
Вулкани и морета,
заспали и неземни,
се озовават в мене
и почват да кипят.
И няма сън и радост,
а нежно напрежение-
да искам всичко в повече,
да литна, да умра!
Ръцете ми криле да са,
но и да свиря с тях.
И всяка пълна глупост
да свърша лично аз.
Във огъня да хвърля
нещастното си тяло,
но трябва непременно
да е прекрасно то!
Не искам да те мисля.
Харесва ми живота.
В нощта изстивам лесно
и ставам пак човек.
2017
Пожарите горещи
Пожарите горещи,
мощни
успях да угася в нощта.
Утихна вятърът,
и черните пътечки
избърсвам най-старателно
с ръка.
В мен още е горещо
и червени са
мечтите, зачертани изведнъж.
Прозрачните въздишки на небето
заграждат ме във бял дантелен кръг.
Как вярвах,
че смъртта не съществува!
Как можех все да съм си аз, жена!
Как счупвах всяка чаша със отрова!
Как лесно си загребвах смях!
В мен още е горещо
и червени са
мечтите, зачертани изведнъж.
Прозрачните въздишки на небето
заграждат ме във бял дантелен кръг.
2017
Запълвам глада
Запълвам глада
по теб
с всичко, което
ми се изпречи.
Претрупани къщи,
искри, цветя
Тонове поезия
и семки.
Животни, светещи камъни,
Религии
Гори и езера
Колкото по-голям е глада,
толкова повече.
Може би трябва да родя шестнайсет деца,
Или да управлявам царство
За да спра да вървя по дънки
с теб в нощта
за ръка
по някакви измислени релси.
2017
Трева, цветя
Докато порасна,
ще съм стара.
Докато те разбера
и край.
То, ясно.
Невинна
е повърхността.
Дълбоко под земята
всичко става.
Невидими реки
текат.
Невидими течения
ни замотават.
Невидими любови,
минерални извори,
спят в корена
на нашия живот.
Дори в смеха
едва ще проличи
изпуснат лъч.
Невинна
е повърхността.
Трева, цветя.
2017
Всичките любови
В мен бушуват всичките любови
като в стая,
пълна със животни.
Всяко с малката си
спешна
сладка
грижа-
глад,
или игра,
или умора
до смърт.
Всяко бих отнесла във леглото си.
Всяко бих изхвърлила в нощта.
Хапят ме по голите крака,
избутват се,
плашат ме,
облизват ми носа.
Аз хвърча след тях
забърсвам,
викам,
забранявам,
хващам
и целувам.
Чакам с трепет да се изморят,
да капнат.
Чакам всяко да се предаде само.
И тогава да погледам
колко са прекрасни,
да си спомням
„Как дойде в живота ми…“
2017
Да имам тигър
Денят да хвана за каишката
И да го пусна…
Целувката,
дошла до устните,
да падне като камък
в пух
По теб да се разсипят
мисли смели
и нищо истинско,
и нищо вярно
да не може
да се разбере.
Да имам тигър за каишката
и да го пусна.
И цялата гора със рев да разреве.
И аз да съм свободна.
И да слушам.
Със всичките си части
и сърце.
2017
Не мога да остана същата
Все тъй във залеза потъвам
и птиците следя с ръка,
и чистя, готвя, правя всичко
каквото си
разпоредя.
Все тъй затичвам
след каруци,
душата си изпращам с тях,
но нещо в мене се променя
и аз не съм каквато бях.
Не мога да остана същата
за теб,
когато си далече.
Не мога да превърна времето
във филм,
когато тук, сега
ръцете ми са като храсти,
които ме заграждат в кръг.
Ако те има,
ако чувстваш
къде сърцето ме боли,
развий на изгрева писмото
и нежно ми го прочети.
2017
Лятото царува
Лятото царува в мене
със стягащата си тъга,
като любим, който пътува
и все е чакан, и желан.
Желан и чакан,
но по малко
намразван,
като заболи,
че миговете сладки, кратки
кое сърце ще издържи!
Обичам го! Но колко стръмно
пропадам, щом усетя студ
и знам, разбирам,
осъзнавам,
че няма да поискам друг.
Щом бързо си похарчи дните,
настръхвам като полски трън.
Готова съм да ме напусне!
Свободна искам да умра.
Царува лятото във мене
със стягащата си тъга.
2017
Как сладко е
Как сладко е да ни обичат
и ако може-да не страдаме,
и ако може-без сълзи,
а с нежно-плашещо закачане…
Да можеше да съм със теб!
Но слънцето не е от вчера.
намята дните като дрехи,
избутва ме в нощта напред,
със кървав залез ме държи,
и ето ме сега-далече!
Как сладко е да ни обичат!
И ако може-без сълзи.
2017
Сладкият ден
Сладкият ден просто по мен се стопи,
Сладкият ден докрай изтече,
искам да се тръшна като дете в калта,
Искам да викна и да пищя: “Спри вече!”
А тънката луна си пробива път
Рязко
Безпощадна
И звездите хвърлят
като прилепи
по мен
кадифените си
палта
И всичко звучи и чака,
И аз съм пак малка
и готова за нощта…
Готова за нощта.
2017
Нещата имат край
Нещата имат край
и могат да избягат.
И знаят да болят,
и лошо да премазват.
А ние сме прашинки
от лунна светлина.
Дори не светим често,
дори не знаем как.
Когато се получи-
Какви са чудеса!
Самите богове
отсядат във телата ни!
Как хубаво е с теб!!
Как хубаво е с мен!!
Как вечна е Земята!
Как сладка-песента.
Сълзата се търкулва,
Защото тъй голямо е,
Голямото във нас..
Когато то е там.
Когато спре,
И кацне.
Нещата имат край
И могат да избягат.
2017
Дори не ми е много мъчно
Дори не ми е
много мъчно.
То, мъчното-
едва дошло,
на грижите ми се предава
и става весело едно.
То, мъчното,
е като кученце.
Играе с босия ми крак,
Но всяко следващо захапване
ми е подарък от любов.
Каквото и да стане вече,
аз се превърнах във жена,
и вече залеза ме храни
и спя със птичите гнезда.
С летенето им
се напивам
и ям парчета тишина
със захар от узряла диня.
И ме завива вечерта.
Не ме мисли,
не ми е мъчно.
То, мъчното,
едва дошло,
на грижите ми се предава
и става весело едно.
2017
Има толкова
Има толкова герои.
И свещени неща.
Има изумително красиви
пеперуди, които
живеят просто
ден-два.
Има светлина, която ослепява,
и пясъци,
в които затъваш
до смърт.
Кой си ти,
завил чувствата си
като бебе
в усмивка и
ругатня.
Малко дишащо
човече,
на дъх от живота,
на поглед –
от смъртта.
В тия безпределно страшни пространства
сам с тънкото въженце
на любовта.
2017
Едничка роза
Едничка роза
в скъсания плет
превръща улицата
в родна
и клоните-
в протегнати ръце,
наклонени
да ги докосна.
Единствено цветче синчец
със беглия си поглед
прашен
пресреща в мен това дете
диваче,
което бяга винаги
от хора.
И времето назад се връща.
Затваря се
като ветрило тънко
И в процепа
съм само
балерина,
и слънцето
ме пипа
и прегръща.
2017
Понякога денят е топъл
Понякога денят е топъл
като ръчичка на дете,
несигурна,
и леко потна,
и силно дърпаща напред.
Когато стисна ден такъв
дори за малко за ръката
в мен всичко придобива смисъл
и бързо си намира мястото.
Изхвърлям кофи със задачи
и се отдавам на топене,
косата си разресвам дълго,
докосвам всичко със ръце.
И как ми хрумва, че съм жива,
че сигурно това е всичко,
и може би ако затичам,
морето ще ме сграбчи с лапи
и ще ме близне
по носа.
2017
Във сън далечен всичко ще задреме
Във сън далечен всичко ще задреме-
И острата игла на любовта,
ушила всяка дребна част от менe
И нежната целувка по врата,
от детски спомен, срутен ненавреме
И всичките спестени във сърцето
обичани и милвани лица,
излъсквани и чакани,
стопени…
по-скъпи
след Последната черта…
просветващи от старите тавани
с обувки, и гердани,
и перца…
И това неописуемо небе,
със всичките си облаци големи
ще ме събуди рязко и ще пита
“Коя си?“, цяло вперено във мен.
2016
Да прочетеш някого от началото
Да прочетеш някого
от началото,
да прескачаш напред,
за да видиш края,
но да не трябва,
да се връщаш обратно,
да не знаеш…
Да влезеш целия във филм,
в който всичко хвърчи…
Ти от добрите, от лошите ли си
Кой си,
и всяка сцена да те дърпа напред,
а сърцето назад…
Да влизаш до глезените,
по малко,
и внезапно
да паднеш
в дълбокото.
Да се събудиш с вик.
Да познаваш някого
повече
отколкото
техническите ти спецификации
позволяват.
Да познаваш всичко,
и нищо.
Човек е океан,
но в ръцете ти е само
малко пясък от брега.
2016
Крепостите са красиви
Крепостите са красиви.
В ясното небе-
чисти, съвършени линии,
вкус на мечти.
Крепостите са противни.
Промъкваш се като крадец,
дори за да ги погледаш отблизо.
Дори да си Крал, за теб е приготвена стрела.
И да си най-красивата жена,
те чака отровна чаша.
Дори да си добър, ще се питат защо.
Храбър?- имаме достатъчно.
С пълната си мощ ще ти покажем сега
колко си излишен, пътник такъв.
2000
Свещта
Свещта не е запалена,
така е съвършена.
Със бледото си тяло,
със късия конец,
И вечерта,
по краищата разтопена,
но още гостите не са на път…
и всичките желания, които лепнат
там, в края, по ръба
на свършилия ден,
и стpъмната стена на Тъмното отвън,
и дрезгавият страх,че те не идват,
че няма да се случат Всичките Неща..,
притихнали във тъничкото тяло,
във малката уста.
2011
Нежните думи на мъжете
Нежните думи на мъжете
са края на света.
Всичко губи цвета си
като след удар.
Няма звук.
Няма следа.
Нежните думи на мъжете
са края на света.
2000
Зад всички дълбоки гори
Зад всички дълбоки гори
все има една
потънала в сенки и мъхове,
запазена за мен.
Все има една трева,
огряна за няколко часа,
жива просто така.
Където, когато отида,
топлото ще продължи,
и всичко в тоя свят,
което цапа,
няма да си личи.
2011
На тъничкия млад поток
На тъничкия млад поток,
по сипея ръце отпуснал;
на изтърваната вода,
пола по стръмното
раздула,
на резедавата трева-
напрегната-да не изпусне-
и цялото затишие пред буря,
и слънцето-готово да напусне…
2011
Този пристъп ще мине
Този пристъп ще мине.
Чувствата
ще си влезнат
в кутийките,
няма как.
И често ще е така-
на пет години веднъж
ще се спускам към тях
с паниката на майка,
забравила
детето си в трамвая.
2011
Сънят ме прегърна със лапи
Сънят ме прегърна със лапи
и целия сняг разтопи.
Потни, ръцете ми стискат
въздух от минали дни.
Да можех сама да забия
във центъра му стрела
и всичко, което обичам
да си остане така..
2011
Като хвърлени стотинки
Като хвърлени стотинки
падат думите надолу
и изчезват под вода.
Всичко дребно,всичко малко,
казано като шега,
искано, но премълчано…
Премълчано ще остане.
Във дълбоката вода,
обли в сенките примрели,
свили малкото сърце,
във което стрелкат риби
и забиват котви раци..
Във дълбоката вода,
обли в сенките примрели,
са безмерните мечти
и безмерните следобеди,
и горещите лъчи.
Като хвърлени стотинки
падат думите надолу
и изчезват под вода.
2011
В мъглата
В мъглата потъват
като в сметана
желания, завити да спят.
Харесва ми да мисля така за тях.
Харесва ми да са като деца,
отпуснати в съня си.
Да ги имам изцяло,
да се зашеметявам
от топлото им дишане.
Не искам да се размърдват,
не искам да ме карат да настръхвам,
не искам да пръснат сърцето ми.
2015
Със какъв студен цинизъм
Няма повече и дума
да се каже за това.
Лекичко ще се изронят
ъглите на песента.
Там, китарата където
рязва точно от сърцето,
ще остане просто топло,
ще е даже
удоволствие.
Със какъв студен цинизъм
е пропита силата,
забранила любовта.
2011
Следите на любовта
Следите на любовта
са сладки
на вкус,
изпаряват се
като парфюм…
Мелодия,
която бяга,
но упорито
трепти…
и нищо не можеш да направиш,
освен
да допреш
главата си
на прозореца
с ръце.
2013
Искам да
Искам
да ме обичаш
пак така,
както в секундата
преди да се изплаша.
Когато цялата топлина на света
влезе в чашата ми
и една чисто бебешка радост
ме хвана за врата.
Светът стана прост и прекрасен,
всичко – на една ръка разстояние.
Искам да ме обичаш пак така.
2011
Има неща и неща
Има неща,
които пръсват сърцето,
излюпват го,
слагат го там
само по
тънки крачета
и жълт пух.
Обичам тия неща.
Има и неща,
които идват като сянка
на тигър
с извит гръб
по стената
на нощта.
И тия неща ги обичам.
2012
Някой идва да ме вземе
Звукът от флейта
идва да ме вземе.
Ръката ми ще дръпне
както майката-дете
и по пантофи някакси
ще се измъкнем
във нощта…
И някакси ще влезем
много вътре
по таваните,
по скъсаните тапицерии
на гарите,
където светят
скритите неща
на всички океани
и
сърца.
И там ще си намерим нашето.
2013
Копнежът
Копнежът пълни
ръцете ми
с излишни неща,
изпускам
ги от тоя свят
и ги пращам
в онзи,
следя сенките
като
малко коте.
Копнежът
прави
повърхността
огледална
и ме вцепенява,
а отговорът
спи на дъното
като влюбено
чудовище.
2014
Златна паричка
Натрупаните мечти
тежат.
Натрупаните мечти
светят.
Хапя ги,
за да проверя
струват ли си,
както се проверява
златна паричка.
Крия ги, нося ги,
вадя ги в нощта.
Някой ден ще ги заровя под някой дъб.
2011
Слънцето разхвърля
Слънцето хвърля
чорапи във стаята,
слънцето мята
прах по земята,
връзва ръце,
развързва пердета…
иска да свети
до смърт.
Парчета от мен
остават спасени
във ъглите тъмни
със мисли студени,
във ъглите тъмни
със мисли за теб.
2011
Там
Стаите са празни,
улиците – проснати,
поляните-мъртва природа.
Там, където следите
изстиват,
където няма опасност
да те видя,
топлото слънцe дразни,
красотата е подигравка,
младостта – напразна.
2011
Няма да се случи
Няма да се случи всичко,
пуснато по гълъби
в дъжда,
няма да загубим нищо,
скрито
във най-вътрешния джоб…
няма.
Толкова са страшни
важните неща.
2013
Това, което се случва, е само черупката
Това, което се случва,
е само черупката.
Тя е твърда и затворена
докрай.
Сладостта,
нежността,
сънищата,
прясно изпраните чаршафи,
запотените стъкла..
Целият плаващ
изумителен
свят
на
любовта ни
някога ще бъде решително счупен
и разбран.
2013
В бърлогата
В бърлогата ми
има
пух
и клечки,
и едно скъсано дъбово листо,
жълто като
любовен
роман.
2013
Няма да се видим
Няма да се видим с теб.
И капките по масите,
и сънните листа
ще си останат там
така…
една
недостижима
привилегия.
2012
Сърцето
Сърцето има нужда
от толкова
малко
храна,
но така
специална,
че
една дума
може да му e
достатъчна.
2013
Тъй косо осветени
Тъй косо осветени
са нещата,
че нищичко не мога
да прикрия.
Не ми харесват
тъжните неща.
Усмивката си искам
да извикам.
Но тя е като някаква сърна,
и ще се върне само
ако иска.
2012
Насън
Насън лицето ти
е достъпно
като глина.
Не искам нищо.
Щастлива съм.
Когато
силуетът ти
потъва
като объркан лъч
зад някой ъгъл…
Тогава
искам, да,
тогава искам.
И съм … нещастна.
2012
Има мъничък скрит
Има мъничък скрит център,
който свети.
Има скрита кибритена клечка.
Има скрито прогорено
местенце,
от което влиза въздух
за мен.
И съм постоянно
заета
да дишам оттам.
2012
Да можех
Да можех да ти кажа,
но не мога.
Дъждът разкисва
даже през прозореца.
Сълзите във гласа достигат бога.
Снегът засипва всичко до безкрай.
А думите за мен са
черен път,
по който от години не вървя.
Да можеше дъжда,
да можеше снега-
да можеше
да ти разкажат те.
2012
Любовта е
Любовта е вцепенение.
Център,
с който се въртиш.
Мислите текат със скорост,
замъгляваща света.
И каквото и да кажеш
е фалшиво пред това,
и каквото да поискаш,
вече е в краката ти,
тъй като си като в сън;
искаш само да си там-
малка грамофонна плоча
със разперена пола-
и през тебе да свисти
този ток от музика.
2012
Когато в къщата
Когато в къщата не свети,
къща ли е?
Когато си намериш във гората
гнездо
и то е празно,
намерил ли си го?
Когато цялото сърце
е спуснало капаците,
каквото и да си намериш
е напразно.
2011
Небето, сенките, листата
Небето, сенките, листата,
разсипаният дъжд в тревата,
накапаните с восък ноти,
фъстъците по пода…
една история,
която скрито
тръгва и се разпада
като огън,
оставен така…
Стискам очи
и не искам да знам
има ли вятър,
какво ще стане с мен.
2011
След празника
След празника всички завеси
са изпрани.
Ухае на кафе.
Усмивката още
си стои там,
но вече не е.
И някаква неутешима тъга
прави душата ми
пак дете,
и сладките неща
са забранени.
2011
Няма да има
Няма да има следващ път.
Слънцето все
ще изгрява,
и ще изгрява,
но ще е свършено.
Една точка от живота ми
ще остане да свети
като забравена крушка
точно тук, където съм сега.
И никога няма да разбера
обича ли ме, не ме ли.
2011
Изплуват светлини
Изплуват светлини,
изплуват риби,
и мънички светулки
по ръба.
Изплуват тягостните детски дни,
в които спях.
И сладките следобеди
със диня във ръка.
Изплуват всички времена,
в които съм била..
И искам толкова на глас да закрещя,
но като в сън гласът e спрян.
2011
Под хладните дървета
Под хладните дървета има още
следи, издраскани в калта,
и всичко, вече свършило в нощта,
за мен едва сега започва.
Изписква птица, стресната насън.
И моето сърце ще се разкъса,
извадено на дневна светлина,
измъкнато от свойта пещера,
изтръпнало
пред ласкавото слънце.
2011
Залез
Колко нежно се разделя слънцето,
колко време дава
да го пуснем.
Колко бързо хлътва
силуета на момче
зад ъгъла.
2011
Разсипани
Разсипани във тъмното неща.
Усещаш ги, когато ги настъпиш.
И цялата топлина на деня
се връща.
Захвърлени във нищото желания,
тъй малки, на парченца
и не цели,
напукани от тайна светлина
и като глътки влизат в мен.
2011
Любовта има
Любовта има център
на тротоара,
покрив от липа,
Любовта има хиляди бижута,
разтворими в светлина
и вода.
Нейните деца са пламъчета,
скрити зад вратите
на клепачи
с индиански ресни.
Ако срещнеш
погледа им,
как да заспиш.
2011
Рисунка
Една малка стая,
една малка масичка,
една малка жена.
Едно голямо слънце,
един голям облак,
една чаша чай.
Един голям страх,
вибриращ
с прашинките си
на светлината.
Една малка усмивка,
променяща
всички цветове досега.
2011
Феята
Феята
е същество,
което
не обиква,
не желае,
не прегръща.
Не обиква,
защото вече обича
бездруго.
Така диша.
Обичта е
нейният въздух.
Не желае,
защото вече има
всичко важно.
Тя пожелава
на другите
разни неща.
Не прегръща,
докосва с върха
на пръчицата си.
Докоснатите от фея
светят в нощта.
2011
Викам любовта
Викам любовта
Викам я като бебе,
оставено да реве.
Викам я от дъното на земята
като земетресение.
Викам като разреван
сам в кухнята
стар
пиян
човек.
Защото слънцето
си е слънце,
и снега - сняг.
Писъкът - писък.
А любовта вече не е любов.
2011
Тук е центъра на света
Във хладния здрач
като резен на диня,
в резливия хлад
след стопения ден,
в прозрачната чашаv
китарата влиза,
влиза в мен.
И всички мистични дървета
се сплитат
-грижовни ръце-
край малкия огън,
който кротко
почва
да расте.
Може да подариш нещо,
ако искаш.
Може да заминеш далеч.
Каквото поискаш
става сега,
веднага.
Тук е
центъра на света.
2011
Там стаите са празни
Там стаите са празни,
улиците – проснати,
поляните-мъртва природа.
Там, където следите
изстиват,
където няма опасност
да те видя,
топлото слънцe дразни,
красотата е подигравка,
младостта – напразна.
2011
Младата любов
Младата любов
е парлива.
Тя е огън,
коприва.
От докосването и
стават мехури.
Младата любов
обръща душата.
Реже, къса.
Иска живот
в чист вид.
Старата любов
е затворен кръг.
Гнездо, пълно
с мъх и пух.
Кадифен най-
вътрешен джоб,
в който душата
прави парфюми.
2011
Има дни
Има дни, в които ставам
видима.
Движенията,
мислите,
дишането,
са на фокус,
следени с очи…
така се правят растения.
Топло внимание
в една точка от космоса,
в един миг
от вечността…
и сърцето на цветето
е оформено.
2011
Има “Не”
Има “Не”, след което
си добре.
Това е “Не”-то-
лекарство.
Има “Не”, което
хапе.
Това е “не”-то,
което ти казват.
Има “Не”, което
смазва.
Това е “не”-то,
което си казваш.
2011
Има скрит огън
Има скрит огън,
който топи
тънката свещ
в нас.
Има скрит
свят,
който движи
водите на нощта.
Там са съкровищата,
там свети,
там е склад за щастие,
там са хвърлените любими неща,
скъсаната любов..Там…
Китарата се разхожда
по въжени мостове,
а сърцето я следва
със стиснати очи.
2011
Любовта идва като цигулка
Любовта идва като цигулка
в дъждовен ден.
Жена с червена рокля
сред просяци.
Всички нервни лица,
масивни сгради,
счупени неща
стават от картон.
Една друга реалност,
вътре в тази до днес,
се размърдва
като събудено дете,
гладно до смърт.
2011
Тънка хилава тревичка
Тънка хилава тревичка,
бледо резедава с жълто,
след изнудващата зима,
след безскрупулния лед.
Пазя я, вися до нея,
клекнала като дете
и я виждам по-червена
от порязани ръце.
Тя ще изведе за мен
кръглото сърце на слънцето.
Тя е кратката целувка,
идваща веднъж.
2011
Тук всичко има значение
Тук всичко има значение.
Как празно стои
Ръката – без цвете,
листът – без изречение.
Тук е страната на любовта.
Всеки предмет се мести
от вътрешно напрежение.
Неказаната дума тежи
и увисва с месеци.
Устните са с магнит.
Тук всичко има значение.
Как стръмен е здрача,
как дълга – нощта,
когато не знаеш
къде е сега…
2011
Инструментал
Влиза небрежно
през меката кал,
по мазилката се процежда,
терасата покатерва..
..скърца паркет..
Толкова близо до мен…
Не ме поглежда,
но в мрежата му
вече лежа
като дете
в хамак.
2011
Какъв мъж е добър за мен
Има сняг, който
става на прах
и се разпада
Има друг сняг – като каша.
Мокър такъв.
Има и един сняг,
който става за топки.
Скърца в нощта.
Като се каже “сняг”,
всички си го представят.
Толкова обикновен
и вълшебен,
че получаваш сърцебиене.
Идва ти да крещиш, да се въргаляш.
Ето такъв мъж е добър за мен.
2000
Облаците са свити
Облаците са свити
и сигурно ще им мине,
и слънцето, птичките, всичко
пак ще си хвърчи..,
но днес
облаците са свити
и аз съм като книга,
затисната добре.
2015
Любовта може да мине
Блясъците
по водата,
неискана
сълза,
дреха,
паднала
без звук,
музиката-
като въже…
разни забравяни непрекъснато
неща…
я издават.
Но когато гората е голяма,
и когато дъждът
е безжалостен,
и вечни – нощните звезди
любовта може да мине
незабелязано.
2013
Ще минат много зими
Ще минат много зими
в пелени,
в неясен плач без думи,
без утеха,
с разхвърляно размахани ръце,
преди
сърцето ми
да каже нещо.
Но думите му
няма да тежат
и няма да са трудни за преглъщане.
Тих изгрев,
кратка роза,
капка кръв…
и устните-свободни
за целуване.
2015
Вино
На разстояние, на каквото
е слънцето,
запечатано здраво
с восъчен печат,
скрито
в най-дълбокото
мазе,
това чувство
ще си остане така.
Все по-ароматно,
все по-силно,
все по-скъпо.
От него ще си почивам
всеки ден,
в който нямам
сърце.
2013
Дъжд
Във нощта се простира до края,
изравнява с вода всеки сън,
всяка гънка, която пречи
да си гладък,
да си дивак.
Във нощта се простира до края,
покорява те като град.
Смътни мисли, съкровища, рани,
във краката му слагаш,
и пак…
можеш просто да се забравиш.
Разорен и отпуснат, ухаещ,
като спящо дете след рев,
слушаш тоя стар и прекрасен
говор
без музика,
без текст.
2015
Някаква крехка
Някаква
крехка
мрежичка
ме обвива
отвсякъде,
някаква вода..
Като бебе
усещам всяка
мъничка
топлинка,
минала през
твърдите
неща,
стигнала до мен.
Този живот
не е това,
което знам за него,
Този живот
е много много
по-голям.
2015
Океанът
Океанът прелива
през прага
и всяко мое движение
е напразно,
дори да бягам.
Мога само да гледам
с широко отворени очи,
или да ги затворя,
ако не мога
и това.
2014
Четири сутринта
Сплетените клони
няма да ми кажат.
И ръцете ти,
в джобовете
прибрани…
Никой в този свят не знае.
Никой в този свят.
Славеите само се обаждат
и сърцето ми,
развито
като бебе
на студа.
2013
Чувствата
Чувствата са
като планините.
Гледаме снимките
с премрежени очи..
Планините са…
нещо чудовищно
по-голямо
от нас.
Има диви
зверове,
катерим се
с всичките си съкровища
на гърба..
Случва се
да се умре там.
Нощем стават
всякакви
неща…
Будим се
с вик…
Чувствата са
като планините.
2015
Щом няма да е щастие
Щом няма да е щастие,
не искам.
И нека да е
рязка
пролетта.
По малките пътеки
ще просветва
разкъсана от слънцето
вода.
Във новите цветя
ще влиза
шумно
потънала във себе си
пчела…
и нищо никак
няма да ми стигне,
и всичките въздишки на света.
2013
Сърцето има точно скрито място
Сърцето има точно
скрито място
за сладката си топлина.
Понякога застъпвам по ръба…
Потича музика и няма как да спра
да се усмихвам на това,
и няма как да спра да искам,
и няма как го направя пак сама,
ако реша.
Сърцето има точно
скрито място.
2015
Пътеките, от слънце заблестели
Пътеките, от слънце заблестели,
откъснатите мънички
цветя-
-Разтвореното тяло в любовта-
И книгите, затворени във мене.
Един изпълнен и
захвърлен свят.
Без него-
като мечка без гора.
Със него-
гол човек сред зверове.
2015
Затъналите във мъгла
Затъналите във мъгла
гнезда,
бодливите
игриви
храсти…
И птиците, които се обаждат.
И всички аромати, които ме изграждат.
Мелодия, която с две ръце
душата мъчи
и в огъня пращи,
и свършва.
2015
Сърцето е кибритена кутийка
Сърцето е
кибритена кутийка,
в която е затворен
бръмбар.
Внимаваш
да не го притиснеш,
надничаш,
без да дишаш
почти,
и само ако можеше да видиш,
но трябва да държиш
вратичката…
и само ако можеше
да пипнеш…
Сърцето е
омачкана кутийка
във развълнуваните ни
ръце
на деца.
2014
И да се загубя
И да се загубя,
повече къде?
Пуснаха стрелите си
двете ми ръце.
Някой ако тръгне
да брои назад-
камъчета
слагах,
после вече спрях.
Всичко свети в тъмното.
Хиляди очи.
Моите просветват ли?
Виждаш ли ги ти?
2015
Слънце
В заспалите полета
пристъпва като принц,
безшумно
и великолепно,
от сърце.
На капките коронки
изпуска по главите,
разхвърля цветове
по бледите треви,
в очите ми разпръсква
сълзи, сълзи, сълзи…
И толкова директно
без думи,
без ръце,
прегръща
ми душата,
целува
по устата.
2015
Пътеките
Пътеките, покрити с мъх и клечки,
със паяжини сребърни
обшити,
пътеките
към сърцето ми.
Не тръгвай да ги търсиш,
запустели са,
сърните само тук
лежат.
2014
Под облаците
Под облаците,
под небето,
под властта
на идващия
страх
на тръпки
и светкавици,
над ниската трева,
подстригана
отвсякъде,
ухаеща
на прясно,
с танцуващите пухчета
в устата ми,
Кажи, живот
огромен,
ненаситен мъж,
на пътя ми
застанал-
Какво аз мога да ти дам?
Какво държиш у мен
забравено?
Не ме плаши,
не знам защо
ти трябвам.
Не те обичам вече аз,
както преди.
2015
Няма как
Няма как да изтръгнеш
от пеперудата
звук,
няма как да съблечеш
птица.
Не може да стиснеш
слънцето
с ръце…
Може само
да ги обичаш
от сърце.
2015
Някаква малка рекичка
Някаква малка
рекичка,
някаква
трева,
някаква светлина,
изтървана
от джоба
и сърцето подскача
като убодено с игла.
2015
Любовта първо е аромат
Любовта първо е
аромат,
някъде наоколо,
съвсем неосъзнат.
После музики започват да бучат…
После се оформя-
до лице.
После се оформя-
до сърце.
2015
И пак
И пак като момиче
за ръка
зад ъгъла на блока
зад колите,
издърпваш ме
и сам не знаеш как,
и аз не зная как,
и ни вали.
Лицето ти остава все така
закрито
и обърнато към мен,
като врата
със много драскотини,
където съм от външната страна.
2014
Звезди
Копнежът е като пътечка малка,
която те увлича да вървиш,
която за ръчичка те държи
и дърпа
към едно далечно място.
Там крие сред забулени мъгли
прекрасната си
срамежлива
тайна
с очи на тих елен
и на небе,
продупчено на хиляди места.
2015
Бавно
Ще съм щастлива,
но бавно,
както го прави дъжда.
Както се чака слънцето,
ако е мокра нощта.
Както ме мъчи мелодия,
чута от някой прозорец,
счупена пред мен,
както напразно те търся
не в правилния
ден…
Спри паралелното време,
то ми взима
любовта.
Обери с ръка тия паяжини,
сгради
и
неща..
2014
Бавно, внимателно
Бавно, внимателно
любовта пълни
и най-малките
цепнатини,
повдига
от дъното
най-затиснатите
парчета дърво.
Нищо не може да се направи,
тя е като
дупка
в кораба.
2014
Няма нищо, което
Няма нищо, което
вече да се отнеме.
По реката се носят
пръчки, клечки, гнезда,
нежни бели дантели,
малки черни перца.
Всичко свърши, щом
слънцето
снеговете си дръпна
и напече жестоко,
и до дъно отпи.
Как красиви ще бъдем
черни в яркото лято,
подкопани отвътре
от сълзи
и вода.
2015
Стопява се
Стопява се денят като масло
и скоро всичко мило
ще отмине.
Ще се разтвори с нежен аромат
във фурната на
сънищата ми.
Лицето ти ще бъде
светлинка
във тъмната гора,
прозорче с лампа.
И истинската страшна красота
на гъстата гора
ще ме смути.
2015
"След 2000"
© Мария Канева - автор
© Мария Канева, Райна Владимирова, Гергана Манолова, Kálmán Klell, Alain Laboile, Andy Prokh, Есме Вихронрав, Мила Василева - фотографии
© Боян Донев - илюстрации
Всички права запазени.